Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
— Той е отвратителен — бе мнението на Лия.
— Италианците викат, но не бият — успокоих я аз.
Но домашните свади между съпрузите Де Анджело зачестиха и взеха да стават все по-непоносими. София беше хубава, артистична и десет години по-млада от грубия си недодялан съпруг. Имаше стройни крака, едра фигура и помръкнали от ядове очи. С всеки изминал ден Мимо пиеше все повече и повече, София плачеше все повече и повече, а езикът на вечните им караници се нажежаваше с отколешната злъч на бедните и безнадеждните. Мария ми беше казала, че Мимо се заканвал да убие София, защото го позоряла пред съседите, а мъж без чест не струвал пукната пара в лицето на своите приятели и роднини.
Това, разбира се, не би трябвало да има връзка с мен и моя живот. Съпрузите Де Анджело бяха част от местния колорит, тревожно явление във войната между двата пола, но за щастие те нямаха нищо общо с мен.
Ала през онзи ден на нашата първа година в Рим, купувайки маслини от един уличен продавач — вечно кисел екземпляр, когото бях започнал да харесвам заради самобитното му цупене, — изведнъж чух Лия да пищи. Обърнах се в мига, в който юмрукът на Мимо се стовари върху лицето на София.
Изведнъж ми прекипя и то не от кръвта, сълзите или писъците на София, а от това, че в очите й прочетох ужаса и отчаянието, които бях виждал толкова често като дете. Съвсем хладнокръвно се приближих до Мимо с пълното съзнание, че се намирам в чужда страна, че не познавам порядките й и че мнозина ще се възмутят от моята намеса.
Мимо тъкмо се канеше да я удари отново, когато сграбчих ръката му. Като разбра, че някой му пречи да даде урок на жена си, той направо обезумя. Опита се да използва свободната си ръка, но аз отбих удара и хванах двете му ръце.
— Не, синьоре — казах му аз най-почтително, макар и неуверен в моя италиански. — Така не бива.
Тогава Мимо избълва порой от най-гнусни италиански ругатни, впоследствие помогнали ми да разгадая съдържанието на немалко надписи по стените на мостовете в покрайнините на Рим, които в един момент тръгнах да изучавам заедно с Лия. Сред тях улових думата „morte“ и реших, че Мимо се кани да ме убие, както и думата „stronzo“ — уличен термин с широко съдържание, приблизително съответстващ на американското „задник“.
Мимо успя да освободи едната си ръка и светкавично заби кроше в брадичката ми, но аз пак докопах китката му и го вдигнах във въздуха, след което го блъснах в стената на пекарницата с все сила. Хората наоколо се разпищяха, аз погледнах към Лия и видях ужасеното й лице. Загрижен по-скоро за нея, отколкото за себе си, реших, че е време да се измъкна от тази сценка, която вече заприличваше на оперетен спектакъл. Точно тогава Мимо се изплю в лицето ми и моята първа мисъл бе да му откъсна главата, но извърнах очи и като видях дъщеря си, разбрах, че трябва да се махам, и то много бързо, преди да е дошла полицията.
Блъснах Мимо на земята до София, която вече с пронизителни писъци ме увещаваше да оставя съпруга й на мира. Взех Лия на ръце и казах няколко пъти „Mi dispiace“ на Мимо и жена му.
Докато се изтеглях от полесражението, доста от насъбралите се наоколо жени ме приветстваха с бурни ръкопляскания. Ала щом чух приближаващата се полицейска кола, се изпълних с лоши предчувствия.
Освободих се от тълпата, но всички погледи на Кампо деи Фиори продължаваха да бъдат обърнати в посоката на моето припряно отстъпление. Скрихме се в едно кафене на Виколо дел Гало, където често водех Лия следобед, за да я черпя със сладолед. Собственичката беше по майчински грижлива жена, която не забравяше да обърне специално внимание на Лия и винаги й даваше по едно бонбонче, щом разбереше, че е научила нова италианска дума.
Поръчах капучино за себе си и сладолед за дъщеря ми, но не бях забелязал, че синьор Де Анджело ме е проследил до кафенето. Собственичката приготви първо сладоледа за Лия, после се залови с моето капучино и онзи ритуал със съскаща пара, който италианците изпълняват с неподражаема виртуозност. Не бях чул Мимо Де Анджело да си поръчва бутилка бира, нито го бях видял да я изпива.
Но в следващия миг усетих как дъното на бутилката ме уцели точно над веждата, едната половина на лицето ми изтръпна, стана напълно безчувствена и почервеня от кръв. При второто замахване улових ръката на Мимо, вдигнах го с лекота във въздуха, тъй като бе несравнимо по-дребен от мен, и го проснах по очи върху поцинкования плот на бара. Лия, собственичката на кафенето, дотичалата отвън София, а може би и още половин Рим се разпищяха колкото им глас държи, докато аз продължавах да притискам Мимо върху тезгяха и да наблюдавам в отсрещното огледало как кръвта облива лицето ми. Той обаче се отскубна, свлече се на земята като чувал с картофи, но после пъргаво се изправи на крака и побягна около бара. Застигнах го, събаряйки на земята чаши, чинии и лъжички, и го сграбчих отзад за колана. Спрях да си поема дъх и така го цапардосах, че прелетя над няколко маси със стъписани клиенти и с трясък се приземи върху една ротативка, след което се просна на земята, засипан от строшени стъкла, писъци и кръв.