Прокълната нощ

– Боже мой! – ахна тя. – Спри! Спри!

Внезапно той се озова право в лицето ù. Клекна, заковавайки я на място и подуши врата ù.

– Те бяха Ловци – каза той на английски с лек акцент, а гласът му беше груб и дрезгав, както ù неправилните му черти. – А ти? – Той сграбчи китката ù и дръпна якето и пуловера. Прокара палец по пулса ù. – Нямаш татуировка, каквато те имаха.

Те? Ловци? Татуировки? По гръбнака ù премина тръпка. Нападателят беше огромен и тежък, мускулестата му фигура излъчваше заплаха. От него се носеше метален дъх, смесен с миризмата на мъж и горещина, и на нещо, което не можеше да определи.

Отблизо можеше да види червени пръски по суровото му лице. Кръв? Хапещият вятър сякаш се плъзгаше покрай кожата ù право в костния мозък.

Див – казваше погледа във виолетовите му очи. – Хищник.

„Може би трябваше да послушам Макинтош. Може би мъжете наистина са демони.“

– Една от тях ли си? – повтори мъжът.

Беше толкова шокирана и уплашена, че ù отне минута да осъзнае, че нещо беше различно. Въздухът, температурата…

Гласовете бяха замлъкнали.

Очите ù се разшириха от удивление.

Гласовете бяха замлъкнали, сякаш усещаха присъствието на мъжа и се бояха от него толкова, колкото и тя. Обгърна я тишина.

Не. Това, което изпита, не беше абсолютна тишина, реши тя миг по-късно, а по-скоро… безмълвие. Великолепно, блажено безмълвие. Кога за последно беше познала миг, необезпокоен от разговор? Беше ли изобщо?

Вятърът шумеше и листата плющяха. Снегът се сипеше тихо, докато се носеше във въздуха в една спокойна мелодия, която приспиваше и отпускаше. Дърветата дишаха с живот и енергия, а клоните се вееха леко.

Звучало ли е нещо някога толкова великолепно, колкото симфонията на природата?

В този миг тя забрави страха си. Как може този мъж да е обладан от демон, когато дойде с такава прекрасна тишина? Демоните бяха източник на мъчения, не на спокойствие.

Тогава дали не беше ангел на милосърдието, както местните допускаха?

Затворила очи в наслада, тя отпи от това спокойствие, отдаде му се. Прегърна го.

– Жено? – каза ангелът, а от гласа му се излъчваше объркване.

– Замълчи! – През нея се разля доволство. Дори у дома в Северна Каролина, в къща, построена от строители, на които беше забранено да говорят повече от необходимото, тя винаги чуваше ехото на дълбоко вкоренен шепот. – Не говори! Просто се наслаждавай!

За миг той не отговори.

– Смееш да ми кажеш да замълча? – каза той накрая с тон на изненада и яд.

– Все още говориш – смъмри го Ашлин, после стисна устни. Ангел или не, не ù приличаше на някой, когото може да сгълчи. Освен това последното, което искаше да направи, беше да го ядоса. Присъствието му носеше тишина. И възхитителна топлина, осъзна тя, когато студът бързо напусна тялото ù.