Пророчеството Венеция

Спретнати млади полицаи слагат островърхите си фуражки и нагласят пистолетите „Берета“ в белите кобури, преди да слязат на брега. Разпъват найлонова лента за ограждане на местопрестъплението, водят си записки, вършат това, което в такива случаи правят колегите им по целия свят. В Комптън Том често е гледал как след поредната престрелка лосанджелиската полиция разчиства останките от нарковойни и пропаднали съдби.

Старецът, който е открил трупа, се казва Луиджи. Той е пенсиониран продавач на риба около седемдесетте, страдащ от безсъние и лош английски. След като остави Том при трупа, почти бе изкъртил вратата на близката къща, докато накара някого да извика полиция и линейка.

Том коленичи до убитата и се прекръства. Това е рефлекс. Въпреки че вече няма право да дава последно причастие, думите все още звучат в главата му.

Чрез това свещено помазване нека Бог в любовта и милостта си да ти помогне с благоволението на Светия Дух. Нека Бог, който те освобождава от греха, да те спаси и възвиси.

Целува сключените си палец и показалец и леко описва кръст над челото на жертвата.

Изглежда на около седемнайсет. Трудно е да се каже с по-голяма точност. Някой се е постарал да я накълца. Има десетки, може би дори хиляди порязвания по цялото ѝ тяло. Липсват парчета плът. Лицето ѝ е обезобразено от смъртта. Наличието на толкова много рани е странно. Твърде много са. Изглеждат нанесени напосоки – но несъмнено всичките са част от някаква схема в съзнанието на убиеца.

– Синьоре, бихте ли дошли с нас, ако обичате?

Гласът е твърд – заповед, не молба, изречена на добър английски от млад полицай с радиостанция в ръката. Том го чува, сякаш му говори от другия край на тунел, все още е съсредоточен върху злодеянието пред себе си.

– Синьоре, моля ви!

Някой хваща Том за лакътя. Помага му да се изправи. Или вземат мерки да не побегне? Тази мисъл го стряска.

– Къде отиваме?

– В централата на карабинерите. Не е далеч. Близо до „Риалто“. Искаме пълни показания.

– Не можем ли да го направим тук?

Том се завърта, търсейки някой по-висш офицер, с когото да говори.

– Господине, моля ви. Няма да отнеме дълго.

Ръката стиска лакътя му още по-силно. Професионално приложен натиск. Убедителен. Непоклатим.

– Хей! – Том се дръпва от пръстите в бяла ръкавица. – Няма нужда да ме държите. – Изтръсква се, сякаш почиства ръкава на скъп костюм. – Ще дойда с вас, искам да помогна.

Всички очи са втренчени в него. Един малко по-възрастен полицай прави няколко стъпки към тях, като разкопчава кобура си. Някой повдига трептящата от вятъра пластмасова лента.

Том Шаман вече съжалява, че тази сутрин не бе останал в леглото си. Дори му се иска изобщо да не беше идвал във Венеция.