Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Аз харесвах Себил, защото и аз като нея бях сакс. Тя ми говореше на майчиния език, така че когато пораснах говорех и езика на саксите, и езика на бритите. И аз като Себил трябваше да бъда роб. Но когато бях малък, по-дребен дори от джуджето Друидан, селището, където била поробена майка ми, било нападнато от воини на Силурия — кралството на север от Думнония, отвъд устието на Севърн. Начело на силурските войски бил лично крал Гундлеус. Майка ми (която си мисля, че приличаше на Себил) беше изнасилена, а мен ме отнесоха при ямата на смъртта. Там силурският друид Танабурс принесе в жертва на великия Бог Бел десетина пленници в знак на благодарност за голямата плячка, събрана при това нападение. Мили Боже, как се е врязала в паметта ми онази нощ. Пожарите, писъците, пияните, които изнасилваха жените, дивите танци. После Танабурс ме хвърли в черната яма върху стърчащия заострен кол. Но аз оживях, невредим, и излязох от тъмната дупка така спокойно, както Нимю е излязла от разбушуваното море. Когато Мерлин ме намери, реши, че съм дете на Бел. Нарече ме Дерфел, даде ми дом и ме остави да раста свободен.
Хълма беше пълен с такива деца, грабнати от ръцете на Боговете. Мерлин смяташе, че в нас има нещо особено и когато пораснем, бихме могли да бъдем новото поколение друиди и жрици, което би могло да му помогне да възстанови старата религия на Британия, заличена от римляните. Мерлин обаче така и не намери време да ни обучи, затова когато пораснахме, повечето от нас станаха земеделци, рибари, съпруги. По времето, когато аз живеех на Хълма, само Нимю изглеждаше белязана от Боговете и се учеше да стане тяхна жрица. Единственото, което аз исках, беше да стана воин.
Тази амбиция запали в мен Пелинор. От всички създания в дома на Мерлин Пелинор беше на най-голяма почит. Той бил крал, но саксите взели земята и очите му, а Боговете — разсъдъка. Трябвало да го изпратят на Острова на Смъртта, където отиваха опасно лудите, но Мерлин заповядал да го задържат на Хълма, затворен в една клетка подобна на тези, в които Друидан гледаше прасетата си. Пелинор живееше гол, бялата му коса се спускаше до коленете, а на лицето му вместо очи чернееха две празни дупки, които винаги сълзяха. Той непрекъснато произнасяше несвързани тиради и разясняваше на света своите неволи, а Мерлин слушаше лудостите му и извличаше от тях божествените послания. Всички се страхувахме от Пелинор. Той беше напълно невменяем и безумието му не знаеше граници. Веднъж беше сготвил едно от децата на Себил на своя огън. Мен обаче, колкото и да е странно, Пелинор ме харесваше, макар и да не знам защо. Често се промъквах между решетките на клетката му, той ме прегръщаше и ми разправяше за сражения и опасни ловни приключения. Разказваше като нормален човек, никога не ме е наранявал, нито пък Нимю. Но все пак (както Мерлин винаги казваше) ние двамата с Нимю бяхме любимите деца на Бел.
Бел може и да ни е обичал, но Гуендалин ни мразеше. Тя беше съпруга на Мерлин, вече стара и беззъба. Гуендалин можеше много добре да си служи с билките и магиите, но Мерлин я беше изгонил, когато някаква болест обезобразила лицето й. Това станало много преди аз да дойда на Хълма. Онези дни всеки нарича Лошото време. Тогава Мерлин се върнал от едно пътуване на север луд и плачещ. По-късно върнал разсъдъка си, но не и Гуендалин в дома си. Все пак той й беше разрешил да живее в една колиба близо до дървената ограда. Там Гуендалин прекарваше дните си като правеше магии срещу мъжа си и крещеше обиди по всички ни. А най-много мразеше Друидан. Понякога тя го подгонваше с нагорещен ръжен, а той бягаше и се препъваше покрай колибите. Ние децата викахме за нея, жадни да видим кръвта на джуджето, но той винаги се измъкваше.
Ето такова беше странното място, където пристигна Норуена с престолонаследника Мордред. Може да съм го описал малко като място на ужасите, но всъщност това беше едно добро убежище. Ние бяхме привилегированите деца на лорд Мерлин, живеехме свободни, работехме малко, смеехме се. Инис Уидрин, Стъкленият остров, беше щастливо място за нас.