Мухата и паякът
- Автор: Брюссоло Серж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мухата и паякът». Краткое содержание книги:
Печели на три пъти голямата награда за френска фантастика: през 1979 г в категория новела за новелата си „Фънъуей“, през 1981 г. за сборника с разкази „Заразеният град, видян в профил“ и през 1987 г. за романа си „Мълчаливите бойци“ /екранизиран и преминал успешно като сериал по френската телевизия Антен-2/. Занимава се изключително с писане на романи. Пише във всички жанрове и е публикуван във всички френски списания за фантастика, антологии и сборници. Работи за няколко издателства: „ДЕНОЕЛ“ /„Кървав сън“, „Нощта на бомбардировача“, „Железен карнавал“, „Човекът с напалмовите очи“, „Портрет на дявола с бомбе“, „Синдромът на водолаза“, „Мерки за незабавната евакуация на музеите призраци“/; „ФЛЬОВ НОАР“ /„Д-р Скарлет“, „Катакомби“, „Ира-Меланокс-гневът на мрака“, „Внимание — миниран паркинг“/, за да се стигне до днес, когато е сключил договор с небезизвестния Жерар Дьо Вилие. От края на 1990 г. Серж Брусоло работи изключително за неговото издателство, където му е отделена специална поредица от шест романа годишно — „Кошмар под наем“, „Разпятие“, „Глутницата“, „Зазиданите“, „Вкоренените зверове“, „Нечовешките същества“, „Зли демони“ и последният засега — „Черният вятър“. Превеждан е на всички европейски езици, както и в САЩ и Южна Америка. Наричан ненапразно френският Стивън Кинг, Брусоло работи и в криминалния психологически трилър: романите му „Вълчи шепот“, „Вредният“ и „Заразената къща“ се сочат за класика в жанра от такива майстори на перото като Боало — Нарсьожак, Себастиен Жапризо, както и от англичанина Джон Льо Каре.
Серж Брюсоло
Мухата и паякът
Бяха му изтръгнали бръснача точно в момента, когато бликналата кръв започваше да се стича по голите бедра…
Той не изпитваше болка. Загубата на съзнание бе притъпила мозъчните центрове и само три усещания му доказваха, че все още съществува: постоянният сърбеж от наболата по хлътналите бузи брадичка; необузданият пулс на разрязаните вени по пъпната връв почти до корема; и леденият допир на плочките отдолу, под сплеснатите му кълки. Той повдигна дясната си ръка към гърдите и с влажни пръсти се опипа отвсякъде, чак до корема. Куп превръзки — от чаршаф или бельо? покриваха пъпната връв, нарязана от острието на бръснача… Сега вече различаваше нещата наоколо дотолкова, доколкото му позволяваше вроденото късогледство. Застланият с плочки коридор бе празен до стая номер 12, където на рогозката, свит на кълбо, някой спеше. Тъй като от такова разстояние виждаше само голия гръб и мръсните му ходила, Гал никога не би могъл да каже дали това бе мъж или жена. На тавана примигваха еднообразни жълтеникави крушки, предупреждавайки, че скоро ще угаснат. По стените нямаше никакъв отвор, каквото и да е прозорче или по-голям прозорец, никаква амбразура или поне някаква цепнатина. Пълна тъмнина. Трябваше да се повдигне на лакът, да опипа нашуплилата се мазилка по стените, Да се придвижи чак до шалтера на стълбището… но се чувстваше толкова слаб. Върху жълтата влакнеста рогозка кръвта бе започнала да засъхва… Гал се сети за майката оттатък, зад притворената врата на стаята. Тя се беше излегнала на продънилото се походно легло, стиснала здраво с бедрата си пъпната му връв, изтръгнала се от черния гъсталак на половия й орган и проточила се през открехнатата врата чак до коридора… Чак до него, до Гал, свил се по диагонал на лъскавия под. Или поне така той си представяше нещата.
Малко стаи на тоя етаж бяха заети. С изключение на Гал и спящото на рогозката пред стая номер 12 същество, за последните двадесет години не бе имало нито едно раждане.
Внезапно ежедневният поток храна се заизлива по пъпната връв и младежът се изкриви в гримаса, когато тласъците стигнаха до порязаното място. Само за миг си помисли, че червото ще се скъса под налягането, но нищо не се случи. Храната без затруднения се изсипа във вътрешността на стомаха му.
Обля го топла вълна и го накара да забрави за ледения допир на плочките отдолу.
След това, сънят… тежък, дълбок
отнасящ всичко… бръсначът
порязването
болката…
Космическият сън го предпазваше от смъртта поставяше го извън всякакво временно изтичане… Дълбока забрава в някаква гънка на времето, някъде там, в празнотата на пространството…
Безгранично, магическо небитие. Несвяст, прекъсвана от коматични пробуждания, никога достатъчно дълги, за да може разумът да се откъсне от вцепенението на някакво неопределено състояние…
Сън, тежък, дълбок…
отнасящ всичко… бръсначът
порязването
болката.
… и грапавото руно на рогозката, без да може да каже каква е тази козина с толкова твърди влакна, един истински правоъгълник с бодили, като че ли направо отрязани и присадени под него от някакъв огромен таралеж…
и коридорът, застлан с фаянсови плочки тунел, където урината на спящите е покрила пода с неизличими следи, не изтриваеми дори и за струите бактерициди, изливани по цокъла, за да се разложат изхвърлените по време на съня изпражнения — най-често в течно състояние, — навик за съществата, не поемащи твърда храна… или пък настилката от квадратни плочи и зловонни жлебове, в които нокътят проникваше с някакво пагубно удоволствие, изпълвайки се всеки път с кафеникава или черна кашичка, за която по-добре да не знаеш от какво е…
И все пак те бяха богове — така спящите сред собствените си изпражнения, сред повърнатото от препълнените им стомаси… Богове, вкопчили се в бликналата от корема им пъпна връв, висящи на една съвсем обикновена ивица нежна кожа, сякаш бяха алпинисти над зловонна бездна, молещи се въжето, около което са се увили, да издържи…
и от двете страни на фаянсовата пътека — врати, — всички еднакви, една срещу друга, наредени по мистериозен начин през три метра и половина…
един коридор в космически хотел…
стаи, давани под наем за вечни времена; затворени или открехнати врати, през които полупрозрачна връв е изпълзяла…божествени наематели с безкраен договор… някаква къща, кораб, може би…
Гал беше седнал на рогозката, безразличен към дразнещия допир на грапавите влакна отдолу.
Гал беше седнал, подпрял чело на коленете си… Скоро пъпната му връв щеше да стане достатъчно дълга, за да му позволи да достигне следващата врата; тогава трябваше само да се повдигне и да почука по емайлирания номер, силно, така силно, че да си натърти ставите… Ако в стаята имаше някой, женски глас щеше да му извика да влезе. И естествено, той трябваше да разполага с достатъчно от онова — „мекото“, — за да се дотътри до медния креват, където, може би от една година, момичето с разтворени бедра бе чакало да дойде оплодителят…