За една вечер Ники беше Коледа

— Добре, печелиш, умнико! — предаде се тя — Аз съм Николета. А твоето заглавие как е?

— Борислав, но всички…

— Тогава ми дай още едно, Боби — прекъсна го момичето и впери в него развеселен

поглед.

Сега вече барманът беше леко смутен. Но колкото и грубо да се отнасяше Николета, той не преставаше да й съчувства за нещо, което дори не знаеше. Беше сигурен, че шефът му нямаше да е особено доволен, ако чуе следващите му думи, но все пак се облегна на плота и бавно отговори:

— Съжалявам, но няма да стане, Ники. И без това пи достатъчно.

— Шегуваш ли се! — засмя се тя, а лицето й просто засия, озарено от усмивка, макар и

иронична — Та до сега съм изпила само една „Маргарита“!

— И това ти е дошло в повече.

— Или ми дай да пия, или да върви по дяволите този скапан клуб! В града е пълно с

други дупки като тая и с по-умни бармани от теб.

Николета беше ядосана. Личеше си по яростния поглед и вирнатото остро носле. Тя понечи да стане от стола, но Боби я хвана за ръката й я дръпна обратно.

— Виж, Ники — тихо започна той — Ще ти приготвя нещо с натурален сок, аз черпя, а ти ще стоиш тук, може дори да потанцуваш, но никакво пиене. Ясно?

Изведнъж изразът по лицето на момичето се смени от груб и дързък с очуден. Тя впери поглед изненадана.

— Я виж ти, някой се е загрижил за мен! А днес дори не съм с къса пола! Понякога просто не разбирам мъжете.

— Не си мисли, че го правя, защото ми харесваш — обади се Боби, но щом разбра, че думите му я обидиха, побърза да добави — Вярно е, че си ми симпатична, но причината е, че днес просто не искам да виждам тъжни хора. Нали все пак е Коледа!

— Така ли? Е, и?

— Как така е, и? Къде ти е празничното настроение, Ники?

— Сигурно съм го изгубила някъде по пътя. Ама ти наистина си бил за лудницата. Нищо

чудно. При тази силна музика кой не би се побъркал!

Николета се обърна към хората на дансинга. Гледаше гора от стройни тела, извиващи се под напора на силни ритми. Музиката беше фон, музиката беше главна героиня, музиката беше… и всичко, и нищо. За Ники бе нищо. Нищо друго, освен дразнещ шум, който прекалено силно атакуваше съзнанието й. Тя обичаше да танцува, но не и днес. Днес беше прекалено наранена и разочарована, за да празнува.

Тя се обърна отново към Боби, който през това време беше останал загледан в нея. Просто едно момиче на около шестнадесет с тесен черен панталон, тънка черна блузка, грим и, разбира се, високи обувки. Но в погледа й се криеше болка на преждевременно пораснало дете, осъзнало проблеми, за които му е било прекалено рано да разбира.

— Е, какво става с натуралния ми микс? — извади го от мислите му вече мекият й и приятен глас — Или може би реши, че не си заслужава да се занимаваш с мен?

— Ще е готов след минутка — отговори Боби — Само да изпълня още една поръчка.

Той се отдалечи към другия край на бара, където го чакаше поредната сервитьорка с поредната поръчка. Но той беше щастлив, защото беше Коледа.

В клуба хората се веселяха различно, но никой не се чувстваше сам… освен момичето в черно на бара. Тя гледаше разливащото се шампанско, коледната украса по стените и масите и хората, които се наслаждаваха на мига. Силната музика и шумът вече почти не достигаха до съзнанието й и тя просто наблюдаваше приятни мъже и жени, танцуващи и разменящи си искрящи погледи. Някои изпълнени с възхищение, други с щастие, трети със завладяващо желание. Но за Ники те бяха просто маса, маса от същества, които нямаха нищо общо с нея. Те обичаха и можеха да бъдат обичани. А тя искаше да забрави, че многократно бе отхвърляна, пренебрегвана и използвана от хора, съставящи тази маса, маса от щастливци.