![Градината на пеперудите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/6/9/gradinata-na-peperudite-bg-download.jpg)
Градината на пеперудите [bg]
- Автор: Хатчисон Дот
- Серия: Колекционерът #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Милениум
- ISBN: 978-954-515-397-6
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Градината на пеперудите [bg]». Краткое содержание книги:
— Родителите ѝ пътуват насам — шепне Рамирес на Виктор. — Прелитат през Атлантическия океан от новото преподавателско назначение на баща ѝ в Париж. Трудно е да се каже дали са се отказали да я търсят, или е трябвало да постъпят така, както е било най-добре за децата, които са им останали. Изражението на Блис ясно показва, че не е склонна да ги разбере.
Инара прегръща Кийли за последно и излиза от стаята с Виктор и Едисън. Рамирес остава, за да поговори с родителите. Минават покрай няколко охранявани празни помещения, в които би трябвало да се намират момичетата, сетне подминават още незаети стаи, които служат като буфер между Пеперудите и пациентите в далечния край на коридора.
Когато спират, Едисън поглежда през малкия прозорец на вратата и хвърля въпросителен поглед към партньора си. Виктор само кимва.
— Ще изчакам тук — оповестява по-младият мъж.
Виктор пуска момичето да влезе и внимателно затваря вратата след себе си. Мъжът в леглото е свързан с огромен брой машини, до една издаващи тихи звуци в собствен ритъм и регистър. Тръбичка в носа му осигурява кислород, наблизо е поставен и набор за интубация, защото има голяма вероятност да се наложи да бъде използван. Превръзките скриват по-голямата част от това, което не е покрито с одеялото, на места се виждат бинтове, на други — лъщящи мехлеми и синтетични материи, които би трябвало да изтеглят топлината от изгарянията и да предпазват от инфекции. Изгаряния има и отстрани на черепа му, където кожата е обезцветена и набъбнала от мехури. Момичето се взира в него с широко отворени очи, краката ѝ са залепнали на метър от вратата.
— Казва се Джефри Макинтош — тихо ѝ съобщава Виктор. — Вече не е Градинаря. Има име и множество обезобразяващи наранявания и никога повече няма да бъде богът на Градината. Никога. Казва се Джефри Макинтош и ще бъде изправен пред съда за всичко, което е направил. Този човек вече не може да нарани никого.
— Ами Елинор? Съпругата му? — прошепва Инара.
— В съседната стая е, за да следят сърцето ѝ. Припаднала е в къщата. Доколкото знаем, е била в пълно неведение за случващото се.
— А Лорейн?
— През няколко стаи е. Разпитват я, за да се разбере до каква степен може да бъде обвинена за съучастието ѝ. Ще се проведат множество психологически експертизи, преди да бъде взето решение.
Виктор долавя как устните ѝ беззвучно произнасят името, но тя не пита. Отпуска се на един от твърдите столове до стената и се привежда напред, за да разгледа по-добре изпадналия в безсъзнание мъж.
— Никога не го бяхме виждали толкова гневен — промълвява Инара едва чуто. — Дори и след всичките вреди, които Ейвъри бе причинил. Беше бесен.
Агентът ѝ протяга ръка и се изненадва, когато момичето я поема. Усеща триенето на бинта по кожата си.
— Никога не го бяхме виждали такъв.
Тримата стояха в далечния край на Градината, намиращ се най-близо до вратата, а Градинаря очевидно бе превъртял. Крещеше на Дезмънд, там беше и Ейвъри, който изглеждаше ужасно самодоволен. Предполагам, че усещаше как баща му вече не е толкова разстроен заради Кийли.
Вместо да се приближа, разгледах участъка от Градината, който можех да видя. Веднага ми стана ясно, че бяха влизали хора. Забелязах следи от обувки в пясъка, част от растенията бяха стъпкани. Някой дори бе изхвърлил обвивка от дъвка на брега на потока. Дали полицаите не са били особено мнителни? Дали Градинаря им бе дал обяснение, което им се бе сторило достоверно?
— Пропорциите — прошепна Блис. — Ако е спуснал всички стени, може да не са се усетили, че има коридори. Преградите минават и от двете страни на главния вход.
Значи може да са проверили, но да не са ни намерили.
Дезмънд наистина се бе обадил.
Сърцето ме болеше, защото исках да се гордея с него, но си мислех единствено: „Най-накрая, крайно време беше“. Знаеше, че сме отвлечени, малтретирани, убивани и излагани във витрини, но това не му стигаше. Поне изнасиленото и пребито дванайсетгодишно момиче най-сетне го разтърси достатъчно.
— Това е нередно! — извика той, когато най-накрая баща му си пое дъх. — Нередно е да ги отвличаш, нередно е да ги държиш тук, нередно е да ги убиваш!
— Не ти решаваш!
— Напротив! Защото е незаконно!
Баща му го зашлеви толкова силно, че Дезмънд се олюля и падна.
— Това е моят дом, моята Градина. Тук аз съм законът и ти го погази.
Ейвъри, който се смееше като малко момче на Коледа, изчезна, но много бързо се върна с бамбукова пръчка, вероятна същата, с която го бяха били предния ден.
Сериозно, пръчка. Кой, по дяволите, бие порасналите си деца с пръчка? Изобщо кой бие деца с пръчка, на каквато и възраст да са? Ейвъри обаче подаде пръчката на баща си и прикова по-малкия си брат към земята, като разкъса дрехите му и оголи част от гърба и задника му.