Градината на пеперудите [bg]

Едисън се извърта, за да повика асансьора. Виктор долавя как раменете му се тресат.

Но Инара още не е приключила.

— Понякога означава да бъдете майка или сенатор, но не и двете едновременно. Мисля, че тя би искала да види майка си, но след всичко, което е преживяла, наред с приспособяването, което ѝ предстои, не мисля, че в момента може да понесе сенатора. А сега моля да ни извините, но трябва да нагледаме Равена и останалите. — Асансьорът пристига и Инара влиза веднага щом вратите се отварят. Рамирес и Едисън я следват.

Виктор им дава знак, че ще се присъедини по-късно. Сенаторът може да е останала без думи след речта на Инара, но безмълвието никога не продължава дълго. Така и става.

— Информираха ме, че онази жена, Лорейн, е съучастничка в стореното на дъщеря ми. Обещавам ви, агент, че ако дочуя и най-малкия намек за участието на това момиче в престъплението, ще стоваря цялата тежест…

— Сенаторе. Ако искате да разберете какво се е случило на дъщеря ви, ако искате да стигнете до истината, трябва да ни оставите да си свършим работата. — Той се протяга и я докосва по лакътя. — Имам дъщеря, която е почти на годините на Патрис. Гарантирам ви, че приемам този случай изключително сериозно. Тези невероятни млади жени са минали през ада и ще им отдам заслуженото, като положа всички усилия, но вие трябва да отстъпите.

— Наистина ли можете? — опърничаво пита тя.

— Надявам се никога да не разбера докъде се простират границите на възможностите ми.

— Бог да ви е на помощ, агент, ако се издъните.

Виктор я гледа как се отдалечава, след това вика асансьора. Докато го чака, я вижда как се връща при хората си, раздава заповеди и задава въпроси, а по-младите ѝ сътрудници се напъват да отговарят. По-възрастните са по-спокойни, не толкова напрегнати.

Качва се на четвъртия етаж и пристъпва в тишината, коренно различаваща се от трескавата атмосфера в претъпканото фоайе. Другите го чакат. Лекари и сестри разговарят в ъгъла, но заради присъствието на въоръжената охрана край вратите са снижили гласове.

Една от сестрите маха на Рамирес.

— Пак ли искате да говорите с момичетата?

— Водим друг човек, който трябва да ги види. — Тя сочи към момичето и сестрата проследява жеста ѝ с ведра усмивка.

— А, да. Помня те. Как са ръцете ти? — Инара ги протяга, за да може сестрата да ги прегледа.

— Шевовете са чисти, няма отоци — мърмори тя. — Това е добре. Да не белиш коричките на по-дребните рани?

— Малко.

— Е, не го прави повече. Нали искаш да заздравеят? Нека ги превържа за всеки случай.

След броени минути ръцете ѝ отново са увити в марли, които са внимателно облепени около пръстите ѝ, за да може да си служи с тях. Щом сестрата отнася принадлежностите си, момичето набързо проверява по-безобидните наранявания по тялото и ръцете си.

— Изглеждаш добре, миличка — заключава жената и обгръща рамото ѝ с длан.