Разкази с неочакван край [bg]

— Готово! Можеш да погледнеш!

— Не смея — засмяла се тя.

— Хайде де. Погледни!

Като хихикала лукаво, тя лекичко отворила единия си клепач, колкото да види замъглената фигура на облечения в бяло мъж, който държал нещо в ръце.

— Норка! — извикал. — Истинска норка!

При звука на магическата дума тя бързо отворила очи и в същия миг пристъпила напред, за да поеме палтото.

Но палто нямало. Имало само някаква жалка кожена якичка, която се полюшвала в ръката на мъжа й.

— Оплакни си очите! — казал той, докато я размахвал отпреде й.

Мисис Биксби запушила устата си с ръка и заотстъпвала назад. Ще изпищя, помислила си. Знам си. Ще изпищя.

— Какво ти е, мила? Не ти ли харесва?

Той спрял да размахва кожичката, втренчил се в нея и зачакал отговор.

— Защо, харесва ми — заекнала тя. — Аз… аз… мисля, че е… прекрасна е… наистина е прекрасна.

— Май отначало си глътна езика, а?

— Да, така е.

— Великолепно качество — казал той. — И чудесен цвят. И знаеш ли какво, мила? Мисля, че такова нещо ще струва две-три хиляди долара, ако го купиш от магазин.

— Не се съмнявам.

Били две кожички, две тесни мизерни кожички с главички, стъклени мъниста вместо очи и увиснали лапички. Едното зверче било захапало опашката на другото.

— Ето — казал той. — Пробвай я. — Пристъпил напред и увил яката около врата й, а после отстъпил да й се възхити. — Идеална е. Страшно ти отива. Не всеки има норка, мила моя.

— Не, не всеки.

— По-добре не я слагай, когато отиваш на пазар, защото ще помислят, че сме милионери, и ще започнат да ни вземат двойно.

— Ще се опитам да запомня това, Сирил.

— Боя се, че не бива да очакваш друг подарък за Коледа. Петдесет долара и без това са повече, отколкото се канех да похарча.

Той се обърнал, отишъл до умивалника и започнал да си мие ръцете.

— Тръгвай вече, скъпа, и си купи нещо хубаво за обед. Бих дошъл с теб, но в чакалнята е старият Гормън със счупена кукичка на протезата.

Мисис Биксби се запътила към вратата.

Ще го убия този от заложната къща, мислела си. Още сега отивам право там, хвърлям му отвратителната якичка в лицето и ако откаже да ми върне палтото, ще го убия.

— Казах ли ти, че ще закъснея довечера? — обадил се Сирил Биксби, като все още си миел ръцете.

— Не.

— Както е тръгнало, сигурно ще остана поне до осем и половина, ако не и до девет.

— Добре. Довиждане. — Мисис Биксби излязла и тръшнала вратата след себе си.

Точно в този момент секретарката мис Пълтни, която била тръгнала да обядва, се разминала с нея в коридора.

— Какъв великолепен ден, нали? — казала тя и я ослепила с усмивката си. Краката й сякаш танцували, от нея се носел лек аромат на парфюм и тя изглеждала като кралица, съвсем като кралица в прекрасното черно визоново палто, което Полковника бил подарил на мисис Биксби.