Зелени сенки, Бял кит [bg]

В нощта се чува дългият, свистящ звук от ножа на гилотината, разсичащ тишината…

За да се стовари върху собствения ми врат.

На следващия ден се разхождах без глава, но никой не обръщаше внимание. Докъм пет часа следобед. Когато Джон неочаквано влетя в стаята ми в „Роял Хайбърниан“.

Не си спомням да е сядал, след като влезе. Носеше леко палто и каскет на главата и крачеше напред-назад, докато обсъждахме някакъв дребен детайл от сценария, който трябваше да се преработи преди два дни, по-късно аз да отплавам за Англия.

По средата на дискусията ни за капитан Ахав и Кита той направи пауза и някак между другото каза:

— А, да. Ще трябва и леко да си промениш плановете.

— Какви планове, Джон?

— Ами ония глупости, за пътуването с ферибота. Трябваш ми по-скоро. Отмени си билета за парахода, ще летим заедно в четвъртък вечер. Ще стигнем за около час. Много ще ти хареса, ще видиш.

— Не мога да го направя — отвърнах.

— Хайде, стига си се дърпал…

— Ти не разбираш, Джон. Аз се боя до смърт от самолети.

— Да, хлапе, казвал си ми, но вече е крайно време да го преодолееш.

— Някой ден може би да, но сега, извини ме, не мога да дойда с теб.

— Звучиш като жалък страхливец.

— Да! Признавам си. Не е нещо ново, винаги си го знаел. Плашлив съм като заек.

— Ами стегни се тогава! Лети! Ще спестиш един цял ден плаване.

— О, боже — простенах, облягайки глава на креслото. — Аз нямам нищо против плаването. Фериботът тръгва към десет часа вечерта. Вярно, акостира в Англия по никое време, в три или четири сутринта. Няма да спя, може дори да хвана морска болест. После ще трябва да взема влака до Лондон, който пристига на гара Виктория в седем и трийсет. До осем и четвърт ще съм вече в хотела. В девет без петнайсет ще съм закусил набързо и ще съм се обръснал, а в и половина ще съм в твоя хотел, готов за работа. Няма да се изгуби никакво време. Щом пристигна, веднага запрятам ръкави и се захващам с белия кит…

— Зарежи тая работа, синко. Качваш се на самолета, заедно с мен.

— Не, не.

— Качваш се, и още как, страхливо копеленце такова. А ако не го направиш…

— Какво, какво тогава?

— Ще си останеш в Дъблин!

— Моля? — извиках.

— Няма да си получиш ваканцията. Никакви заключителни седмици в Лондон.

— След седем месеца работа!

— Именно! Ще те лиша от отпуска.

— Няма да го направиш!

— О, само гледай. И не само теб, но и Лори, нашата секретарка. Ще си стоите тук двамката.

— Не можеш да причиниш това на Лори. Тя работи по двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата от половин година насам!

— И нейната отпуска се отменя, освен ако не летиш заедно с мен.

— О, Джон, не! Недей!

— Само ако се отърсиш от страха, синко. Стига си бил такъв женчо.

Аз се изправих на крака.