Зелени сенки, Бял кит [bg]

И те натискат веслата, впускайки се в преследване на Кита, а около тях се надига вятър!

Господи, прекрасният вятър!

И аз също седях и гребах, през целия ден.

Започвайки с монетата на мачтата, с вятъра, надул увисналите платна и с Моби Дик, увлякъл ги подир себе си около света.

Всичко, което последва нататък като метафора, изглеждаше неизбежно в този ден на вдъхновение.

Ахав дръзва да излезе от мъртвилото с помощта на веслата.

И какво се случва? Връхлита го тайфун и го наказва за греха му!

С него идва и неминуемата гибел на „Пекод“ и огньовете на Свети Елмо, които пламват по мачтите и върха на харпуна. „Те просто осветяват пътя ни към Моби Дик!“, крещи капитанът.

Ахав предизвиква бурята и плъзва юмрук по дръжката на харпуна с вик: „Ето така гася страха аз!“.

Огньовете на Свети Елмо угасват и бурята стихва.

Сцената е готова за финалната схватка с Моби Дик.

И аз траках с клавишите сцена след сцена — падането на моряка от мачтата, утихването на морето, появата на Кита, почти смъртоносното премеждие на Куикуег и Ишмаел, спускането на лодките, преследването, улучването с харпуна, омотаването на Ахав към чудовището, гмуркането, смъртта, а след това изплуването на капитана, мъртъв, но зовящ хората си от хълбока на Кита да вървят след него, да го последват в дълбините… Не обръщах внимание на глада, на нуждата да отскоча до тоалетната, само веднъж набързо позвъних да ми донесат сандвичи, докато накрая шест, седем часа по-късно, посред следобеда, не се облегнах назад на стола, притиснал очите си с ръце. Изпитах чувството, че ме наблюдават, и погледнах, за да видя стария Херман — все още там, но вече изтощен и бледнеещ. После призракът му изчезна, а аз се обадих на Джон и попитах дали мога да намина.

— Звучиш ми някак странно — рече гласът в слушалката. — Сякаш не си ти.

— Не съм — отвърнах. — Това е той.

— Кой?

— Няма значение. Вече свърши.

— Кое е свършило?

— Ще ти кажа, като дойда.

— Ами тогава давай по-живо, синко, размърдай си задника.

Час по-късно хвърлих новите четирийсет страници в скута му.

— Кой беше това на телефона? — пошегува се той.

— Във всеки случай, не и аз. Чети.

— Ти междувременно можеш да потичаш след бика отвън на поляната.

— Ако го хвана, сигурно ще го убия, толкова добре се чувствам.

— Тогава сипи си нещо за пиене.

Така и направих.

Половин час по-късно Джон влезе в стаята със зашеметен вид, сякаш го бяха ритнали в лицето.

— Беше прав, за бога. Сценарият е готов. Кога започваме снимките?

— Ти ми кажи — отвърнах.

— Да не би старият Херман да ти е шепнал в ухото?

— Направо викаше.

— Още мога да чуя ехото — каза Джон. — Да пукна дано.