Изгубената Динотопия
- Автор: Фостър Алън Дийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената Динотопия». Краткое содержание книги:
Историята за смелостта и сътрудничеството между големи и малки създания е изпълнена с много напрежение и ще достави наслада на читателите от всички възрасти. Романите за Динотопия вече се смятат за класика в жанра и са добили огромна популярност.
Създателят на това магическо място се нарича Джеймз Гърни. Той е измислил и най-популярните герои, населяващи Динотопия. Но самият Гърни предпочита друг да развие и популяризира идеите му. Затова се обръща към всепризнатия майстор на фантастични романи и сценарии Алън Дийн Фостър. Когато Фостър написва романа „Изгубената Динотопия“, критиката и читателите изпадат във възторг. Сравняват го с Жул Верн, Толкин, Хърбърт Уелс. Приключенията на героите от фантастичната страна стават любими за децата от над 30 страни. Милиони екземпляри се продават и четат на 18 езика, а филмовата компания „Холмарк“ се заема да създаде шестчасов сериал.
„Изгубената Динотопия“ е първото докосване на българските читатели до този измислен, но прекрасен свят. Приключенията ще ни държат в напрежение още от първите страници. А когато затворим кориците, може би ще повярваме, че Динотопия все някъде съществува.
Той докосна гърдите си с брадичка и произнесе име — несъмнено своето име. После придаде на гласа си цялата си вътрешна сила, погледна я право в очите и произнесе нейното име. За последен път тя чу майка си да го изрича.
Седна на задните си крака и в отговор повтори имената на родителите си, а после — и неговото. Той кимна енергично и се усмихна. Тя разпозна и двата човешки жеста.
— Или съм мъртво пиян, или те наистина разговарят — смая се Ръскин.
— Внимавай какви ги дрънкаш, Ръскин. — Наблюдавайки сцената пред очите си, Блакстрап стрелна вежди нагоре. — Това е само сумтене и ръмжене, не виждаш ли? Момче и кучето му. Не е никакъв разговор. Не съм ли прав, господин Смигинс?
— И аз така мисля, капитане.
Блакстрап видимо остана доволен.
— Определено обаче е някакъв контакт — продължи Смигинс. — Не бих го нарекъл език. И не е интелигентен разговор. Но е нещо. Нещо, с каквото не сме се сблъсквали досега поне.
Блакстрап махна пренебрежително.
— Някога имах кон, който различаваше повече думи от това дяволче. Но никога не съм твърдял, че съм разговарял с него.
— Погледнете! — Томас посочи месоядното. — Какво ще направи тя сега?
Младият тиранозавър отметна глава и наддаде такъв силен вой, че би засрамила цяла глутница изгладнели койоти или вълци. Уил изслуша вопъла й, изпълнен със съчувствие. Представляваше смесица от бяс и самотност. Без да е сигурен как точно да реагира, Уил приближи глава до главата на тиранозавъра, притвори очи и положи всички усилия да се включи към излиянието. Беше посещавал много концерти на патечовки, но музиката на обучените динозаври звучеше като музика на Моцарт в сравнение със звуците, издавани от тиранозавъра до него. Но въпреки това, по свой примитивен начин, бе въздействаща и трогателна.
Полагаше цялото си старание да пее, убеден, че никога повече няма да му се отдаде възможност да участва в такъв уникален дует.
Блакстрап въобще не се трогна от демонстрираните емоции.
— Хайде, момче, престани с този шум. Йохансен, накарай го да млъкне.
— Да, сър. — Морякът дръпна здраво въжето, с което бяха вързани ръцете на Уил. — Чу капитана!
Уил не успя да запази равновесие и падна. Последва нещо съвършено неочаквано.
Спирайки тъжните си вопли, младият тиранозавър стрелна глава със смайваща бързина към високия пират. Двама от мъжете, придържащи въжетата й, бяха изтеглени рязко напред и само благодарение на невероятното напрягане на мускулите си, придружено от много викове, успяха да отърват другаря си от челюстите на Притикил, които щракнаха шумно на сантиметри от лицето на моряка.
През следващите няколко минути мъжете действаха трескаво: напрегнаха всичките си сили да овържат отново главата на тиранозавъра. Едва когато успяха, се поуспокоиха. А Йохансен бе абсолютно убеден, че сърцето му е спряло за няколко секунди.
Отново неспособна да окаже каквато и да било съпротива, Притикил се задоволи да гледа свирепо похитителите си.
Уил се изправи и пристъпи към нея, без вече да се бои.
— Всичко е наред — увери я той нежно. — Не съм пострадал.
Няколко пъти последователно повтори своето и нейното име — стараеше се да не произнася едното по-силно от другото.
Най-после го погледна в очите. Дишането й започваше да се успокоява.
Уил усети тежест върху рамото си: ръката на Блакстрап. Капитанът може и да изглеждаше дебел, прецени Уил, но не би искал да застане срещу него в схватка.
— Интересна демонстрация, момко. Много впечатляващо. Не че дори за миг приемам твърденията ти относно интелигентността на звяра. Ха, та той току-що се опита да изяде лицето на клетия господин Йохансен. Нали така, Йохансен? — Все още силно разтреперан, изпатилият моряк успя само да кимне в отговор. — Е, питам те, момче: това признак на интелигентност ли е?
— Как очаквате да реагира, след като сте я превърнали в затворник?
На Уил страшно му се искаше да избърше прахта от лицето си.
Блакстрап се направи, че не е чул въпроса.
— Ще призная обаче, че знаеш командите, с които да контролираш звяра.
— Не мога да я контролирам. Никой не контролира тиранозавър.
— Такава ли е? — попита Смигинс, загледан не в Уил, а в другия пленник.
— Не ме взимай за глупак, момче. Ръмжи насреща й, ако желаеш, но никакъв вой повече. Деликатните ми уши ме заболяха. — Блакстрап се обърна към помощника си. — Оказа се съвършено прав, господин Смигинс. Това момче ще бъде много по-ценно за нас живо, отколкото мъртво, макар с известно съжаление да признавам, че ще ми липсва забавлението.