Шпионинът
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шпионинът». Краткое содержание книги:
— Тези обучени коне винаги спират, когато ездачът им падне — обади се един от бандата.
— Значи нищо му няма — извика главатарят и гневно удари мускета си в земята. — На работа веднага. След половин час, този хленчещ сержант с хората си ще е тук. Ще имаме късмет, ако изстрелите не са ги изкарали навън. Бързо, всеки на работа. Запалете стаите, димящите развалини са добро прикритие за злите дела!
— Какво да правим с тая купчина — попита друг, който побутна тялото лежащо там, където го бе отхвърлила силната ръка на Лоутън. — Малко разтривки и ще се свести.
— Остави го да лежи. Ако беше наполовина мъж, драгунът щеше да ми е в ръцете. Влизайте в къщата и палете. Тук не може да има грешка — има достатъчно сребро за да станете всички джентълмени, а и да си отмъстите.
На мисълта за среброто никой не можеше да устои и като оставиха падналия, който вече проявяваше слаби признаци на живот те се втурнаха трескаво към къщата. Уелмър се възползва от възможността и като се измъкна от конюшнята със собствения си кон успя да излезе незабелязан на пътя. За миг се поколеба дали да се отправи към мястото, където бе разположен постът, за да се опита да спаси семейството или да се възползва от размяната осъществена от свещеника и свободата си, и да потърси кралската армия. Срамът и чувството му за вина го накараха да вземе второто решение и той се отправи към Ню Йорк, попарен от чувството за собствено падение и изпълнен с опасения от срещата с една гневна жена, за която се бе оженил по време на последното си посещение в Англия, и с чиито претенции, след като бе наситил страстта си бе решил никога да не се съгласява. В объркването и хаоса на момента никой не забеляза изчезването на Лоутън й Уелмър, а Мистър Уортън се нуждаеше от грижите както на лекаря, така и на свещеника. Изстрелите обезпокоиха семейството и само няколко мига минаха, преди в стаята да влезе главатарят, заедно с още един от бандата.
— Предайте се! Слуги на крал Джордж! — изкрещя главатарят и опря мускета си в гърдите на доктор Ситгрейвз. — Или ще пусна малко роялистка кръв от вените ви.
— По-полека, по-полека приятелю — каза докторът. — Без съмнение си по-голям майстор да нанасяш рани, отколкото да ги лекуваш. Оръжието, което така невнимателно държиш, е извънредно опасно за човешкия живот.
— Подчинявай се или ще получиш съдържанието му!
— Защо и откъде накъде да се подчинявам? Аз не участвам в бойни действия. Условията на капитулацията трябва да се обсъждат от капитан Джон Лоутън, макар че не мисля, че подчинението е нещо, на което той е особено податлив.
До това време главатарят бе огледал присъстващите и се бе уверил, че малко може да се опасява от противодействие и, нетърпелив да вземе своя дял от плячката, отпусна мускета, и скоро заедно с хората си се зае да прибира в чували различни сребърни предмети. Сега къщата представляваше особена гледка. Дамите бяха събрани около Сара, която бе още в безсъзнание, в една от стаите, отбягнала от вниманието на мародерите. Мистър Уортън седеше напълно безпомощен и слушаше, макар и да не разбираше думите на утеха идващи от устните на свещеника. Сингълтън лежеше на едно канапе и се тресеше без да е в състояние да реагира и без да забелязва околните предмети, а в това време лекарят му даваше лекарства с хладнокръвие, което се надсмиваше над паниката. Цезар и ординарецът на капитан Сингълтън избягаха в гората зад къщата, а Кейти Хейнс тичаше наоколо и трескаво събираше ценности в един вързоп, като най-педантично оставяше всяко нещо, което наистина не бе нейно.
Но да се върнем във Фор Корнърс. Когато сержантът събра хората си, на конете и въоръжени, едно неспокойно желание обхвана перачката, а именно, да вземе участие в славата и опасностите на експедицията. Дали това бе поради страх да остане сама, или поради желанието да помогне на избраника си, няма да се осмеляваме да твърдим, но когато Холистър изкомандва да тръгват, Бети възкликна:
— Спри за малко, сержантчо, драги, докато две момчета ми извадят каруцата та да дода и аз. Май шъ има ранени и шъ е добре да го докараме с нея.
Въпреки че вътрешно бе доволен от забавянето на заминаването, което толкова не му харесваше, той се направи на недоволен.
— Само оръдие може да свали момчетата ми от конете — каза той. — А и не ми изглежда вероятно да влезем в почтена битка с оръдия и мускети, като си имаме работа с Нечестивия. Така че, Елизабет, можеш да дойдеш, ако искаш, но от каруцата няма нужда.
— Сержанте, драги, лъжеш и тъй и тъй — каза Бети, която бе малко повече във властта на питиетата си. — А капитан Сингълтън не беше ли свален от коня само преди десетина деня? А и капитан Джак! И не беше ли с лице нагоре и по гръб и не изглеждаше ли зле? И не го ли сметнаха момчетата за умрял, та избягаха и се дадоха на редовните?