Неукротимо сърце
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неукротимо сърце». Краткое содержание книги:
— Ако още от самото начало не беше направил грешни заключения, Джудит нямаше да има основания да те предизвиква — заговори колебливо той.
— Може би трябва да ми обясниш по-ясно какво имаш предвид. — Маркъс седна, но продължи да удря с камшика по ботушите си. Проницателният му поглед се устреми в лицето на шурея му.
— Джу въобще не е знаела, че онази сутрин в кръчмата е имало чужди мъже, след като вие двамата… — Себастиян не посмя да завърши изречението.
Маркъс изведнъж притихна.
— Но тя каза, че е знаела.
— Наистина ли го каза? Сигурен ли си, че си чул от устата й тези думи? — Себастиян си намаза филийка с масло, без да поглежда посетителя си.
Маркъс размишляваше трескаво. Спомни си как я бе попитал в малката спалня на сутринта преди голямата битка и как тя му отговори… Стоп! Всъщност тя не му отговори. Не каза нищо. Той я попита, а тя не го оспори.
— Но ако не е знаела, защо не отрече категорично?
— За да разбереш това, трябва да познаваш Джу и ексцентричните й принципи, а ти не си правиш труд да я опознаеш — каза Себастиян. — Тя беше толкова обидена, че си я заподозрял в измамнически трикове, че не видя смисъл да се защитава.
— Това означава ли, че през всичките тези месеци тя можеше да ме успокои с една-единствена дума и нарочно не го е направила?
Себастиян кимна. Ситуацията беше сложна, но той нямаше как да обясни на Маркъс, че Джудит не вижда голяма разлика между обвинението в манипулация и истината — защото тя бе действала практично и се беше възползвала от благоприятния случай. В настоящата бъркотия обаче тази разлика беше решаваща.
— Не биваше да я подозираш в такава подла интрига — заяви просто той.
Маркъс затвори очи. Връхлетя го внезапна вълна на изтощение, което в момента беше по-силно дори от радостта и облекчението, че е отхвърлил товара на недоверието.
— Тъй като знаех как живеете ти и сестра ти, подозрението ми беше напълно оправдано — проговори след малко той.
— Аз съм на друго мнение — отвърна кротко Себастиян. — Познавайки нашия предишен живот, ти си извади погрешни заключения. Ти изобщо не познаваш Джудит. — Той го погледна втренчено. — Това се отнася и за… интимността ви. Смея да твърдя, че не си имал никакъв повод…
— Да оставим това — прекъсна го рязко Маркъс. На бузите му бяха избили трескави червени петна. — Не е нужно да се задълбочаваме. Знам за какво намекваш. Ако сестра ти не се ръководеше единствено от проклетата си гордост, можехме да избегнем всичко това. — Той отново удари с камшик ботуша си. — Не съм готов да поема цялата вина за катастрофата, Себастиян.
— Прав си — кимна младежът и отново отпи голяма глътка ейл. — Какво ще направиш, ако я намериш?
— Ще й извия врата и ще хвърля трупа й в Темза — отговори незабавно Маркъс.
Себастиян избухна в смях.
— Тогава помирението ще стане излишно.
Маркъс стана рязко от мястото си.
— По дяволите! Къде е тя, Себастиян?
Шуреят му поклати глава.
— Боя се, че не мога да ти помогна, Маркъс.
— Но ти знаеш къде е, нали?
Себастиян кимна.
— Обещах й да запазя мястото в абсолютна тайна.
Маркъс го изгледа с присвити очи и стисна до болка сребърната дръжка на камшика си.
— Предполагам, че днес ще се срещнете някъде.
— Правилно предположение. — В очите на Себастиян блесна разбиране.
Маркъс кимна утвърдително и се запъти към вратата.
— Благодаря ти, Себастиян.
Вратата се затвори тихо зад гърба му. Себастиян бутна стола си и изпружи дългите си крака. Джудит сигурно щеше да се ядоса много на намесата му, но той беше убеден, че е свършил доба работа. Беше сигурен, че чувствата на сестра му към Маркъс Девлин са много по-дълбоки, отколкото беше готова да признае. А Маркъс — въпреки властния си темперамент, — изпитваше към Джудит много повече, отколкото беше склонен да покаже.
Сигурно трябва сам да си влюбен, за да откриваш признаците у другите, размишляваше самодоволно Себастиян. Трябваше да даде на Маркъс време да изпрати свой човек, който да го проследи при срещата му с Джудит.
Маркъс стигна до къщата си за по-малко от минута.
— Къде е Том, Тимкинс? — извика той, след като скочи от капрата пред обора.
Главният коняр пое юздите, които му хвърли господарят, и отговори с поклон:
— В стаята за седлата, милорд. Да го повикам ли?
— Да, ако обичаш.
След минута на двора се появи четиринайсетгодишно момче, което бършеше ръце в кожената си престилка.