Неукротимо сърце
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неукротимо сърце». Краткое содержание книги:
— Ето ме, милорд.
— Браво на теб. Трябва да ти възложа важна задача. — Маркъс му обясни подробно какво се искаше от него. Момчето слушаше внимателно и от време на време кимаше в знак, че е разбрало. — Ясно ли е, Том? Сигурен съм, че той очаква някой да го последва и няма да се опита да се скрие, но въпреки това не бива да биеш на очи.
— Не се притеснявайте, милорд, ще бъда като сянка — ухили се весело момчето. — Мога да бръкна в джоба му и той няма да забележи.
— Убеден съм, че ще се справиш — усмихна се Маркъс. — Но се надявам да не се изкушиш да бъркаш в чуждите джобове.
Том беше сръчен малък джебчия, който преди две години успя да ограби маркиза на едно конно състезание. В навалицата Маркъс изобщо не бе забелязал, че часовникът му е изчезнал, но един бдителен зрител извика гневно: „Внимавайте, крадци!“ и привлече вниманието му. Паническият страх в очите на момчето, когато го сграбчиха за яката, оказа силно въздействие върху Маркъс, когато си представи как слабичкото тяло се люлее на бесилката в Нюгейт. Без да се тревожи от протестите на възбудените граждани, той качи момчето в каретата си и го предаде на своя главен коняр със заръката да го следи най-строго и да му дава достатъчно работа, за да престане да краде. Оттогава Том беше абсолютно предан на своя спасител и беше доказал степен на интелигентност, която го правеше достоен за деликатна задача като тази.
След като уреди въпроса, Маркъс се прибра в къщи, за да изчака връщането на момчето. Оттегли се в кабинета си, за да обмисли на спокойствие върху кого трябваше да хвърли вината за недоразумението, което беше донесло толкова много беди. И двамата бяха отговорни за случилото се, но ако трябваше да бъде честен, трябваше да признае, че той, а не тя, беше хвърлил първия камък.
Ландауерът спря пред висока представителна къща в Кембридж Гардънс, Северен Кенсингтън. Трите жени слязоха и се огледаха с любопитството на хора, стъпили на непознат терен. Кенсингтън беше заможен квартал, но не принадлежеше към изисканите квартали на Лондон и никой от висшето общество не ходеше там.
— Какво странно място си е избрала Джудит! — въздъхна угрижено Изабел.
— Каква странна стъпка е предприела Джудит — уточни Корнелия, вдигна полата си и напразно я разтърси, за да я освободи от нещо лепкаво. — Как се маха това? — попита сърдито тя и погледна враждебно плата, сякаш той беше виновен за неприятната ситуация.
Приятелките й не си направиха труда да отговорят на очевидно реторичния въпрос.
— Разходете конете по улицата, ние няма да се забавим повече от час — нареди Сали на кочияша и решително почука с чукчето по синьо боядисаната врата.
— Не ми прилича на хотел. — Изабел познаваше единствено хотели от рода на „Браунс“ или „Крийон“.
На вратата се появи слугинче, което потвърди, че това наистина е хотелът на Кънингъм и че мисис Кънингъм веднага ще се погрижи за дамите.
Мисис Кънингъм се оказа представителна дама, облечена в блестящ сатен, с ясно изразено чувство за собствено достойнство. Тя посрещна трите представителки на висшето общество с подобаваща любезност.
— Отиваме при лейди… — Корнелия млъкна, защото Сали я настъпи енергично по крака. — При мисис Девлин — поправи се бързо тя. — Разбрахме, че мисис Девлин живее тук. — Писмото, което й беше донесъл Себастиян, съдържаше предупреждение да не използват името на маркиз Карингтън при посещението си.
— Да, тук е — Усмивката на мисис Кънингъм стана още по-широка. — Нае най-хубавата стая в задната страна на хотела, спокойна и удобна, както пожела, с поглед към градината. Дора ще ви придружи до горе, а аз ще наредя да ви направят чай.
Дамите последваха слугинчето по стълбата и дългия коридор, докато стигнаха тежка двойна врата в задната част на къщата.
Джудит седеше в кресло до прозореца, наведена над дъска за шах. Когато приятелките й влязоха, тя скочи с радостен вик.
— О, колко се радвам да ви видя всички! Вече се чувствах ужасно самотна и бях започнала да се самосъжалявам.
— Естествено беше да дойдем веднага — отговори Сали и огледа нерешително дневната. Изглеждаше уютна, но не можеше да се сравни с жълтия салон на Баркли Стрийт. — Какво смяташ да правиш, Джудит? В писмото ти нямаше обяснение, Себастиян не пожела да ни каже нищо.
— Дойдох тук да си помисля — отговори просто Джудит. — Това е намерението ми, но засега не ми идват разумни мисли… или поне утешителни — добави тихо тя.
— Хайде, кажи ни какво се случи. — Корнелия се настани на дивана. — Защо си тук?
— Мястото е много приятно — отговори уклончиво Джудит. — Имам дневна и голяма спалня, собственицата на хотела е много мила и…