Дръж се здраво [Hold Tight-bg]

Пиетра погледна през стъклото.

— Наш?

— Кажи.

Тя докосна шията си.

— Онези войници, дето заклаха семейството ми. Всички онези гадости, които им причиниха. И на мен… — Млъкна.

— Слушам те.

— Смяташ ли, че те всички са били убийци, изнасилвачи и инквизитори? Ако нямаше война, пак ли са щели да вършат същото?

Наш не отвърна.

— Единият, когото намерихме, беше хлебар — каза тя. — Навремето ходехме в магазина му. Цялото ни семейство. Той беше много мил с нас. Даваше на децата близалки.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако нямаше война — продължи Пиетра, — те просто щяха да живеят както преди. Щяха да са си хлебари, ковачи, дърводелци. Нямаше да се превърнат в убийци.

— И ти мислиш, че и с теб щеше да е същото, така ли? — попита я. — Че и ти щеше да си останеш актриса?

— Не говоря за себе си — каза Пиетра. — Говоря за онези войници.

— Добре, де, добре. Доколкото схващам логиката ти, ти смяташ, че поведението им се е определило от войната.

— Не си ли съгласен?

— Не съм.

Тя бавно извърна глава към него.

— А защо не си?

— Ти твърдиш, че войната ги е принудила да действат по неестествен за тях начин.

— Точно така.

— А не е ли било точно обратното? Войната да ги е освободила да покажат истинската си същност? Не смяташ ли, че не войната, а самото общество принуждава хората да действат срещу истинската си природа?

Пиетра отвори вратата и слезе. Той я изчака да влезе в сградата. Превключи на скорост и потегли. Трийсет минути по-късно паркира в една пряка между две необитавани на вид къщи. Не му трябваше микробусът да е на видно място на някой паркинг.

Залепи фалшивия мустак и нахлупи бейзболна шапка. Прекоси пеша трите преки до голямата тухлена сграда. И тя имаш запустял вид. Предната врата щеше да е заключена, убеден бе Наш. Но в една от страничните врати бе пъхнал достатъчно дебело парче картон. Отвори я и заслиза по стълбите.

По стените на коридора висяха детски рисунки. На една дъска за обяви бяха окачени съчинения. Наш спря и прочете няколко — всичките от третокласници, и все за тях си. Така учат децата в днешно време. Все „аз“, „аз“. Ти си страхотен. Ти си уникален, специален и никой, ама никой, не е обикновен — което, като се замислиш, приравнява всички ни към обикновеното.

Сви към една от класните стаи на долния етаж. На пода с кръстосани крака седеше Джо Луистън. В ръцете си държеше листове, а очите му бяха пълни със сълзи. Вдигна очи, когато чу Наш да влиза.

— Не става — каза Джо Луистън. — Тя продължава да праща имейлите.