Графиня Дьо Шарни

— Казват му, че ако той беше защитавал Бастилията, тя нямаше да бъде превзета.

— Значи не е патриот?

— Хората като него не искат да са нещо, преди да са станали всичко.

— Значи вие все още държите на шегата си относно този подпоручик?

— Жилбер — каза Калиостро, протягайки ръка към Робеспиер, — колкото е вярно, че този ще издигне отново ешафода на Чарлз I, толкова е вярно, че този — той посочи към корсиканеца със сплесканите коси — ще възстанови трона на Карл Велики126.

— Тогава — извика Жилбер обезкуражен — нашата борба за свобода е безполезна?

— И кой ви каза, че единият няма да направи за нея толкова с трона си, колкото другият — с ешафода си?

— Това ще бъде един Тит, един Марк Аврелий, богът на мира, дошъл да утеши света от епохата на бронза, така ли?

— Ще бъде едновременно и Александър, и Ханибал127. Роден сред война, той ще израсне сред войната и ще падне във войната. Бях ви предизвикал да изчислите кръвта, която ще струва на благородничеството и клира. Вземете кръвта, която ще загубят благородничеството и свещениците, умножете я по умножената и пак няма да се доближите до реката, езерото, морето от кръв, което ще пролее този човек със своите армии от петстотин хиляди войници и със своите битки, които ще траят по три дни, а по време на тях ще се дадат сто и петдесет хиляди оръжейни изстрела.

— И какво ще последва от този шум, от тази пушилка, от този хаос?

— Това, което следва всяко зараждане, Жилбер. Ние сме натоварени да погребем стария свят. Нашите деца ще видят как се ражда новият свят, как ще се роди човекът гигант, който пази вратата. Както Луи XVI, както Лъв X, както Август той ще даде името си на идващия век.

— И как се казва този човек? — попита Жилбер, потиснат от убедения вид на Калиостро.

— Все още се нарича само Бонапарт — отвърна пророкът. — Но един ден ще се нарича Наполеон!

Жилбер сложи глава върху ръката си и се замисли толкова дълбоко, че изобщо не забеляза, потънал в течението на мислите си, кога събранието е открито и кога един оратор се е качил на трибуната…

Бе изминал един час, без шумът от събранието и трибуните на бурното заседание да извадят Жилбер от дълбокия размисъл, когато той усети нечия могъща и нетърпелива ръка да ляга на рамото му.

Той се обърна. Калиостро бе изчезнал, но на негово място намери Мирабо.

Лицето на Мирабо бе изкривено от гняв.

Жилбер му хвърли въпросителен поглед.

— Е, какво? — каза Мирабо.

— Какво става? — попита Жилбер.