Спомените на една гейша

Тъй като той знаеше колко ме бе измъчила историята с К., помислих, че иска само да ми помогне.

— Не искам да се ожениш за мен от съжаление — отговорих.

— Досега мълчах, но трябва да знаеш, че те обичам. Обичам и момчето ти. Ще бъда много щастлив, ако се оженим. Това ще бъде добре и за детето.

Не можах да сдържа сълзите си.

Реших да бъда искрена докрай и му разказах всичко. Дори това не промени желанието му да се ожени за мен.

Предполагах, че родителите и близките му ще създадат затруднения, но той можа да ги убеди. Мама и баба бяха много изтормозени от историята с К. и приеха с въодушевление раздялата ни. Ала когато чуха за намерението ми да се омъжа за някакъв си неизвестен фотограф, десет години по-млад от мен, се ядосаха още повече и бяха категорично против.

Тъй като дядо ми беше светски човек, баба беше престанала да живее семейно с него още от двадесет и осмата си година и беше свикнала да се смята за съвършена съпруга и майка, която се грижи за домакинството, децата и дори за метресите на мъжа си.

Татко беше осиновен от семейството, за да стане съпруг на мама, и двамата живееха разделени още след двадесет и шестата й година. Мама беше възпитана изцяло в духа на „висшето училище за девици“42 и беше на мнение, че жената е длъжна да се грижи за домакинството и децата, без да мисли за мъже. Затова и мама, и баба бяха убедени, че жена като мен, която се е влюбила в женен мъж, не е наред с главата. А когато разбраха, че Н. ме е „предумал“ да се омъжа за него, както се изразяваха, направо побесняха. Според тях беше пълна лудост да стана съпруга на толкова млад мъж.

Аз се интересувах от мъжете още от най-ранната си младост. Любовта им ме направи зряла жена. Те ме научиха как да се наслаждавам на живота си. (Разказах за това още в първата част на книгата си. Любовта на мъжете ме оформи като личност. Не можех да живея без любов. Това не се е променило и до днес.)

Мама и баба упорито държаха на своето.

— Не ни трябват мъже. Когато жената навърши двадесет години, главната й задача става да отгледа децата си. Ти имаш прекрасен син. Основен дълг на жената е да посвети целия си живот на възпитанието на детето си. Това е и най-голямото й щастие. Не проумяваме защо държиш непрекъснато да имаш мъж до себе си. Много по-хубаво е, когато сме си само четиримата, така е и по-удобно. За щастие имаш работа и можеш да ни храниш. Живеем много добре. Защо искаш да ни натрапиш мъж?

Какво толкова хубаво има да живееш с две баби и едно малко дете и да се изтрепваш от работа, за да ги храниш? Защо се смята, че най-голямото щастие е да посветиш целия си живот на възпитанието на детето си? Това обезличава жената. Но нямаше смисъл да споря с тях, защото не можеха да ме разберат. Колкото и да разговаряхме, те продължаваха да ме наричат „луда“. Реших да сложа край. Аз бях още млада. Не можех да посветя оставащите ми години на издръжката на две упорити старици и едно дете. Исках животът ми да има по-богато съдържание. Нима това беше безумие? Говорехме си, без да се чуваме.