Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Всеки ден беше изпълнен с тревога и страх и бях много близо до нервна криза. Но поне магазинът процъфтяваше, момчето ми растеше и се развиваше добре.
Имаше и един човек, който ме утешаваше, без да се натрапва, и непрестанно се опитваше да подобри настроението ми.
В неделя водеше момчето ми в увеселителните паркове Тошимаен и Коракуен и двамата се забавляваха чудесно.
Този някой беше младият фотограф Н.
Той беше десет години по-млад от мене. Днес е обичайно жените да се омъжват за по-млади мъже, но преди тридесет и пет години почти нямаше мъж, който да събере смелост да се ожени за десет години по-стара жена, на всичкото отгоре с дете.
Към това се прибавяше и фактът, че той беше едва двадесет и пет годишен, неженен и имаше пред себе си обещаващо бъдеще. Можеше да вземе всяко красиво момиче.
Синът ми беше луд по „големия си брат“ и беше залепнал за него като репей. В дните, когато Н. не идваше, беше потиснат и когато го видеше отново, радостта му беше неописуема. Когато бях „депримирана“, за да употребя модерната дума, Н. знаеше как да ме утешава и окуражава. Скоро и аз започнах да очаквам с нетърпение посещенията му.
Тъй като бях десет години по-голяма от него, изобщо не си помислях, че той може да изпитва към мен нещо повече от съчувствие. Вярвах, че се интересува от двете млади момичета Айко и Йошико.
Дори насън не си представях, че Н. може да бъде влюбен в мен…
Той познаваше жалкото ми положение. Не се оплаквах никому, само на него изповядвах ежедневните си грижи.
— Хайде да се оженим — предложи един ден той. — Така никога вече няма да имаш неприятности.
Тъй като той знаеше колко ме бе измъчила историята с К., помислих, че иска само да ми помогне.
— Не искам да се ожениш за мен от съжаление — отговорих.
— Досега мълчах, но трябва да знаеш, че те обичам. Обичам и момчето ти. Ще бъда много щастлив, ако се оженим. Това ще бъде добре и за детето.
Не можах да сдържа сълзите си.
Реших да бъда искрена докрай и му разказах всичко. Дори това не промени желанието му да се ожени за мен.
Предполагах, че родителите и близките му ще създадат затруднения, но той можа да ги убеди. Мама и баба бяха много изтормозени от историята с К. и приеха с въодушевление раздялата ни. Ала когато чуха за намерението ми да се омъжа за някакъв си неизвестен фотограф, десет години по-млад от мен, се ядосаха още повече и бяха категорично против.
Тъй като дядо ми беше светски човек, баба беше престанала да живее семейно с него още от двадесет и осмата си година и беше свикнала да се смята за съвършена съпруга и майка, която се грижи за домакинството, децата и дори за метресите на мъжа си.
Татко беше осиновен от семейството, за да стане съпруг на мама, и двамата живееха разделени още след двадесет и шестата й година. Мама беше възпитана изцяло в духа на „висшето училище за девици“42 и беше на мнение, че жената е длъжна да се грижи за домакинството и децата, без да мисли за мъже. Затова и мама, и баба бяха убедени, че жена като мен, която се е влюбила в женен мъж, не е наред с главата. А когато разбраха, че Н. ме е „предумал“ да се омъжа за него, както се изразяваха, направо побесняха. Според тях беше пълна лудост да стана съпруга на толкова млад мъж.
Аз се интересувах от мъжете още от най-ранната си младост. Любовта им ме направи зряла жена. Те ме научиха как да се наслаждавам на живота си. (Разказах за това още в първата част на книгата си. Любовта на мъжете ме оформи като личност. Не можех да живея без любов. Това не се е променило и до днес.)
Мама и баба упорито държаха на своето.
— Не ни трябват мъже. Когато жената навърши двадесет години, главната й задача става да отгледа децата си. Ти имаш прекрасен син. Основен дълг на жената е да посвети целия си живот на възпитанието на детето си. Това е и най-голямото й щастие. Не проумяваме защо държиш непрекъснато да имаш мъж до себе си. Много по-хубаво е, когато сме си само четиримата, така е и по-удобно. За щастие имаш работа и можеш да ни храниш. Живеем много добре. Защо искаш да ни натрапиш мъж?
Какво толкова хубаво има да живееш с две баби и едно малко дете и да се изтрепваш от работа, за да ги храниш? Защо се смята, че най-голямото щастие е да посветиш целия си живот на възпитанието на детето си? Това обезличава жената. Но нямаше смисъл да споря с тях, защото не можеха да ме разберат. Колкото и да разговаряхме, те продължаваха да ме наричат „луда“. Реших да сложа край. Аз бях още млада. Не можех да посветя оставащите ми години на издръжката на две упорити старици и едно дете. Исках животът ми да има по-богато съдържание. Нима това беше безумие? Говорехме си, без да се чуваме.
42
Наръчникът Онна дайгаку (висше училище за жени) възниква в началото на 18. век и дава правила за поведение на „идеалната съпруга и майка“.