Спомените на една гейша

Тъй като къщата ни имаше чудесно разположение, реших да открия малък козметичен салон.

Исках да давам добра издръжка на мама и баба. Освен това Н. желаеше да има кола и му купих форд на старо. По онова време беше изключение фотограф да има собствена кола.

Н. работеше добре и снимките му имаха успех. По поръчка на „Чуокорон“ двамата със Сакагучи Анго45 пропътуваха цяла Япония. Сакагучи пишеше всеки месец по едно есе, а Н. доставяше снимките към него. Серията беше успешна и Н. стана известен на цялата страна.

Той обичаше рози и садеше в градината ни различни сортове. Полагахме за тях най-нежни грижи.

Малкият ми салон процъфтяваше и тъй като двадесетгодишната Токуе, двадесет и четири годишната Киохара и красивите ученички Омо и Пеко (на шестнадесет) живееха и работеха там, винаги беше весело и оживено.

Ходехме заедно на плуване, излизахме с колата, изобщо се забавлявахме чудесно.

Както разказах още в началото, при евакуацията ни помогна много една приятелка на баба от Нумацу. Внучката й искаше да посещава училище за мода в Токио, но по онова време беше немислимо момиче от заможно буржоазно семейство да живее само в столицата. Позволиха й да се запише в желаното училище само след като обещахме, че ще я подслоним в дома си и ще следим за възпитанието й. На неомъжените момичета, които си вземаха самостоятелни жилища или живееха под наем, не се гледаше с добро око.

Разбира се, Н. нямаше нищо против. Приехме момичето с радост. В дома ни имаше и други млади хора и под нашето покровителство тя можеше да осъществи желанието си да следва.

Кинуе беше седемнадесетгодишна, тъкмо завършила училище. Днес, след тридесет и пет години, тя е омъжена за преуспял лекар и е майка на четири деца. Кинуе имаше късмет да си намери чудесен мъж, ръководител на голяма болница. Двете й най-големи дъщери също станаха лекарки…

Кинуе ми е много близка и до днес. Синът ми изпитваше дива ревност, че открито показвах привързаността си към нея.

Кинуе пътуваше всеки ден до училището за мода, което се намираше в Мегуро. В годините след войната градският транспорт беше зле организиран, колите бяха препълнени, а хората безогледни. Бях много загрижена за младото момиче, което не познаваше Токио. Обикновено Кинуе се връщаше с една приятелка, но сутрешното пътуване ме безпокоеше и не смеех да я изпращам сама. Н. предложи да я откарва с колата ни до вратата на училището и това беше огромно облекчение за мен. Веднага писах на родителите й в Нумацу, че могат да бъдат спокойни за дъщеря си.

Кинуе се сприятели бързо с „чичо“ си. В къщата ни цареше хармонична, извънредно весела атмосфера, особено на масата, където сядахме всички заедно.

Една сутрин мама и баба ме повикаха в дома си, защото имали да обсъдят с мен нещо много важно. Изненадах се, но веднага отидох при тях и узнах, че една съседка дошла да ги предупреди. Всички съседи клюкарствали за мен и съжалявали нещастната съпруга. В началото не разбрах за какво говорят.

Десет години по-младият съпруг всяка сутрин излизал от дома си и се качвал в колата с някакво младо момиче. Възрастната съпруга явно била почтена жена и понасяла това положение, без да мърмори. Всички съседи оплаквали участта й.