Първичен страх
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Володя Първанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първичен страх». Краткое содержание книги:
Нощта след убийството на местопрестъплението е намерен Аарон Стемплър, възпитаник на пастора с ангелско лице, коленичил с касапски нож в ръка.
Аарон твърди, че не е извършил убийството.
Защитата се поема от Мартин Вейл — изключителен адвокат, ненавиждан от прокурори, съдии и политици. Всички твърдят, че този случай най-после ще се окаже неговият „препъни-камък“.
Но известният адвокат разполага с великолепен екип. Вейл започва с това, което умее най-добре. Осмисля случилото се от всички гледни точки — и така започва една съдебна битка, достойна за сравнение с „Невинен до доказване на противното“ и безумен кошмар, сравним с „Мълчанието на агнетата“.
Уотървю Тауърс беше шедьовър на студената изисканост, една импотентна дванайсететажна сграда от стъкло и месинг с офиси и минитърговски център във фоайето. В него имаше магазин за цветя, магазин за скъпи играчки, магазин за подаръци, книжарница и просторна аптека. Списъкът на наличните фирми до редицата асансьори в дъното на фоайето включваше няколко престижни правни фирми и половин дузина лекари. Клиниката „Беренщайн“ заемаше етажите от девет до дванайсет — достатъчно място за една малка болница.
Наоми взе асансьора до дванайсети етаж и влезе в една чакалня приблизително с големината на Рок Айлънд. Кожени мебели в бяло и маси от тъмно стъкло, покрити с последните издания на „Таун енд Кънтри“, „Вог“, „Венити Феър“ и „Смитсониън“, преобладаваха в голямата стая. Внушително количество скъпи парфюми бяха оставили уханието си. Самотна картина на Дега властваше на една от стените. През огромните прозорци се виждаше една далечна самотна платноходка, която се бореше с вятъра и дъжда в езерото, докато плътна редица оловносиви облаци клаустрофобично бяха увиснали точно над прозорците.
Служителката наближаваше петдесетте, косата й по модата имаше сиви кичури и беше облечена в черна рокля от Шанел, украсена само с един наниз перли. Погледна Наоми с нахални очи, преценявайки я от глава до пети.
— Да? — каза тя с леден глас.
Наоми сложи картичката си пред нея.
— Бих желала да говоря с д-р Беренщайн, моля — ведро каза тя.
Служителката се намръщи на картичката.
— Вие нямате определена среща. — Тонът й намекваше, че самото присъствие на Наоми в стаята беше оскърбление.
— Няма да му отнема много време.
— Невъзможно е. Докторът има консултации, прегледи. За какво става въпрос?
— Поверително е.
— Какво означава това „пом.-правист“?
— Аз съм квалифициран адвокат, но все още без право на адвокатска практика — обясни Наоми.
— Оу! Нещо като правен терапевт?
— Една минутка — каза Наоми, като прекъсна обидите. Тя взе обратно картичката си и написа на задната страна: „Относно Линда и епископа“ — и я върна на служителката. — Просто му покажете картичката от двете страни. Аз ще почакам.
— Няма да свърши работа. Дори да бяхте президент, нямаше да успеете да влезете днес без определена среща — отвърна служителката надменно.
— Е, значи имам късмет — каза Наоми.
— Какво искате да кажете?
— Че не съм президент — каза Наоми, като се усмихна сладко.
Служителката тръгна и се върна след няколко минути.
— Последвайте ме — каза тя кратко и поведе Наоми през чакалнята към един офис в ъгъла. — Чакайте тук, моля — и затвори вратата след себе си.
Офисът, като чакалнята, беше ограден от две страни със стъклени прозорци от пода до тавана. Наоми разгледа препоръките на доктора, окачени в рамки по стените — Шоут, Принстън, Медицинския институт в Харвард. Идеален произход. Беренщайн влезе след минута-две — внушителен мъж на около петдесет и пет, над шест фута висок, в отлична форма като атлет, с чисто бяла коса на вълни, ястребовидни черти и загар от тенис. Той имаше снизходителната поза на човек, който очаква уважение и владее чувствата си.
— Мис Чанс? — каза той с дълбок и ясен глас. — Аз съм доктор Беренщайн. — Той погледна Наоми по дължината на конския си нос. — Вие сте много нетърпелива жена. — Какво има толкова важно? — взря се в картичката на Наоми, махна й да седне и се настани срещу нея на бюрото.
— Работя за един адвокат, докторе. Трябва да ви задам няколко въпроса. Няма да отнеме много време.
— Днес е невъзможно. Абсолютно невъзможно.
— Мога да почакам до края на работното време. Можем да поговорим по пътя до вашата кола.
— В никакъв случай. Ще накарам мис Томас да ви определи час за следващия…
— Съжалявам, докторе, това е неприемливо.
— Вашето държание е обидно. Не ми харесва това — рязко отвърна той.
— Не е необходимо да ви харесва — каза Наоми равнодушно.
— Мисля, че е по-добре да си тръгнете веднага.
— Може да отговорите на въпросите ми сърдито — каза Наоми. — Може да бъдете груб. Може дори да записвате отговорите, ако не искате да ги кажете на глас. Но ще отговорите на въпросите ми, докторе.
Беренщайн сдъвка крайчеца на устната си и почука по картичката с показалеца си.
— Може би следващата седмица — каза той накрая.
— Няма да стане.
— С кого, по дяволите, си мислите, че говорите! — рязко каза Беренщайн. Устните му започнаха да треперят от гняв. Той стана рязко, а очите му отразяваха едва контролирания гняв. — Мисля, че е по-добре да тръгнете, преди да извикам полицията!
Наоми го изгледа няколко секунди и тихо каза: