Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
Междувременно по-младият брат на Едуард, Джон от Гонт, бе пристигнал в Бордо. В момента бе разположил вече двора си в обичайното жилище на принца, катедралата „Сейнт Андрю“. Чосър реши да отиде сам до абатството. Това, което имаше да каже, бе предназначено единствено за ушите на Гонт. Макар да бе прашен и уморен от пътя, той продължи, оставяйки другите да се почистят в хана.
Площадът пред катедралата беше пълен с хора, макар вечерта да бе напреднала. В настроението им се долавяше възбуда, но и известна тревога. Говореха прекалено високо, жестикулираха много оживено. Според Дарт войната бе неизбежна и очевидно той беше прав и в това отношение. Не се случваше кой знае какво, но всеки път, когато рицари, съпроводени от оръженосците си, преминаваха с вирнати носове площада на път към катедралните двери, хората се смълчаваха, а веднага след това започваха да бърборят още по-оживено. Тъмните одежди на свещеници и монаси се смесваха с жълтите и червени дрехи на гражданите. Търговците стояха на групички, и несъмнено обсъждаха възможните печалби и загуби, които биха довели със себе си военните действия.
Пред дверите на катедралата стояха на стража стрелци и Джефри си каза, че може да не успее да мине покрай тях. Но после забеляза, че началникът на стражата бе не друг, а сипаничавият Бартоломю, същият, който бе пътувал заедно с тях на „Арверагус“. Но Бартоломю се държеше също така недружелюбно, както и на кораба, и се направи, че не познава опърпания пътник.
— Махай се — каза Бартоломю, облегнал се лениво на портата.
— Казвам ти, имам работа с херцога на Ланкастър.
— Да бе, а аз имам работа с архангел Гавраил.
Чосър въздъхна. Беше уморен и раздразнен. Реши, когато влезе в жилището на принца, да уведоми Гонт за начина, по който е бил посрещнат. Редно беше този човек да бъде понижен. Разбира се, това щеше да стане, ако изобщо успееше да влезе… Тогава забеляза някаква промяна в изражението на Бартоломю. Презрението бе изместено от пресметлива почтителност. Стрелецът, който досега стоеше отпуснато, се изправи и изпъна, доколкото дебелината му позволяваше. Чосър почувства, че някой бе застанал зад него. Почувства нечия ръка на рамото си. Познат глас произнесе името му. Извърна се и срещна погледа на своя зет.
Не беше виждал Хю Суинфорд от месеци. Сега той му се видя остарял. Бели нишки прошарваха косата и брадата му, изражението му беше някак измъчено. Суинфорд също огледа Чосър.
— Какво правиш тук, Джефри?
— Дойдох да се видя с Гонт.
— И този човек не ти позволява да влезеш?
— Аз само изпълнявам дълга си, сър — обади се Бартоломю.
— Не се и съмнявам — отвърна Хю Суинфорд. — Също както вероятно си изпълнявал дълга си, когато те видях да хъркаш проснат на една пейка в „Полумесеца“.
Бартоломю отвори уста да каже нещо, но размисли и премълча, добивайки глуповата физиономия.
— Ела с мен, Джефри.
Хю Суинфорд въведе Чосър през портите. Прекосиха двора и се упътиха към един внушителен вход, чиято обкована с желязо врата стоеше отворена.
— Вероятно той наистина само изпълняваше дълга си — каза Чосър, чийто гняв към Бартоломю се бе изпарил също тъй бързо, както се бе появил.
— В този случай може би, но го подозирам, че се заяжда. Снощи в „Полумесеца“ определено не се съобразяваше със задълженията си. Хора като него трябва да разберат, че вече се готвим за война, Джефри. Няма място за отпускане — или търпимост, както би се изразил ти.
Това беше типично за Хю — говореше професионалният войник, строг, но почтен. Не за първи път Джефри се запита дали, ако бе избрал военната кариера, би станал също толкова суров и непреклонен. Другото възможно отношение към живота бе търпимостта — което в очите на Хю беше „отпускане“. Двамата бяха връстници, но в присъствието на Хю Джефри винаги се бе чувствал по-млад, изчакваше го винаги да заговори първи. Въпреки това сега трябваше да му зададе един въпрос. Той спря, принуждавайки Хю Суинфорд също да спре.