Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
— Хю, чувал ли си нещо за Филипа?
— Откакто тръгнахме на този поход, не съм чувал кажи-речи нищо дори за моята Катрин — каза Суинфорд, — така че вероятно нямам по-скорошни новини от теб самия. — После, малко поомекнал, добави: — Но последните вести гласят, че всички в семейството ти се чувстват добре.
— Благодаря ти.
Двамата продължиха да крачат мълчаливо през просторния двор. Хю като че ли нямаше желание да каже нещо повече на своя зет. Явно и разговорите му бяха преминали на военен режим.
Преминаха край още стражи и влязоха в красива зала. Лъчите на следобедното слънце я озаряваха щедро, нахлувайки през прозорците със стъкла в оловни рамки. Хората в нея, военни и цивилни, стояха на групички и разговаряха тихо. Атмосферата тук се различаваше много от трескавото оживление на площада. В далечния край на залата имаше няколко врати. Хю Суинфорд потропа на една от тях. Отвътре долетя нечий глас. Хю направи знак на Джефри да остане на мястото си, влезе и затвори вратата зад себе си.
Джефри се загледа в яките греди на тавана, на чиито краища се повтаряше изрисуваният кралски герб. Изпитваше леко безпокойство при мисълта за предстоящата нова среща с Гонт, и то не само поради съзнанието, че се е провалил в мисията си. В мислите си той проследяваше виещата се, тъничка червена нишка, която свързваше всички — Джон Гонт, в чиято свита служеше Хю Суинфорд; съпругата на Суинфорд Катрин, сестра на Филипа, съпругата на Чосър. И най-вече това, което свързваше Гонт и Катрин и за което не можеше да се говори открито. Никой не знаеше дали тази връзка продължаваше да се изразява само в погледи и нежни думи. Може би слуховете казваха истината и нещата вече не стояха така. Това би било едно възможно обяснение за измъчения израз на лицето на зет му.
Тъкмо когато Чосър вече започваше да се пита какво е станало с него, Суинфорд се появи на прага на стаята и направи знак на Джефри да влезе. После, съвсем неочаквано, той потупа Джефри по рамото и каза:
— За нас е радост да те видим отново.
Чосър, зает с въпроса кого още има предвид зет му освен себе си, влезе в нещо като преддверие. Суинфорд излезе и остана отвън, в залата. Зад едно писалище в преддверието седеше един от секретарите на Гонт, сър Томас Елиът. Двамата с Чосър се познаваха бегло.
Благородникът се изправи. Тук светлината не беше толкова силна като в залата, но Чосър остана с впечатлението, че по лицето на сър Томас се изписа едва забележима изненада.
— Изглеждаш така, сякаш си бил на война — каза той. Джефри почеса неподдържаната си брада и хвърли поглед на петната по дрехите си. Прииска му се да се бе позабавил, за да поръча да му донесат нови дрехи в хана. За разлика от него дрехите на сър Томас, образцовия придворен, бяха чисти и елегантни.
— Прося извинение за външния си вид — каза Джефри, — но нося важни новини. Идвам тук направо от път.
— Бях чул, че си загинал — каза сър Томас. — Радвам се, че слухът се оказа неверен.
— Но не толкова, колкото се радвам аз — отвърна Чосър, постреснат от новината за собствената си смърт.
Сър Томас посочи към друга врата и каза:
— Оттук се влиза за личните му покои. Завий вляво. Пред вратата има стражи, но те знаят, че си очакван. Ще те пуснат да влезеш.
Чосър мина през вратата и се озова в настлан с плочи коридор. Нямаше нужда да пита към чии покои го упътва Елиът. Когато Джон от Гонт — или принц Едуард — приемаха официални гости или молители, това ставаше или в голямата зала, или в някоя от по-малките приемни, във всяка от които имаше подиуми с кадифени балдахини, на които се разполагаха кралските синове. Но когато те искаха да се видят с някого насаме, без излишни дворцови церемонии и в отсъствието на свитата, тогава прибягваха до личните си покои.
Коридорът нямаше прозорци, но бе осветен от маслени лампи. Двама стражи стояха на пост пред масивна дървена врата. Тук и дума не можеше да става за отпускане, двамата стояха стегнати и неподвижни. Трепкащите пламъчета на лампите се отразяваха по остриетата на алебардите им. Нито един от двамата не помръдна при приближаването на Чосър, само единият страж кимна едва забележимо в знак, че може да премине. Джефри почука на вратата и чу добре познат глас, който го подкани да влезе.
В богато обзаведената стая стоеше Джон от Гонт — граф на Ричмънд и Дарби, на Лестър и Линкълн, както и херцог на Ланкастър — и се взираше през отворения прозорец към виждащата се през него ябълкова градина. Слънцето все още докосваше най-горните клонки на дърветата. Гонт се извърна, за да погледне Чосър, и се усмихна. Гонт се държеше приятелски с него, но беше и негов господар. Затова Чосър приведе леко глава. Канеше се отново да започне да се извинява за външния си вид, но Гонт прекоси бързо стаята и стисна ръката му.