Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
Гласът на учителя млъкна натъжен. Момичетата плачеха. Плачеха и момчетата. Само „персите“ ритаха, защото не знаят да плачат. Аграмбели е едно малко цветенце, което трепти от ветреца. Дребничкото й телце плаваше сред един топъл облак без ръце, без крака. Аграмбели… една мечта, обсипана с пролет. Мельос мечтае изправен. Мечтае за череши, песни с тънки гласове, лодки, които плават в злато. Внезапно отвсякъде избухват ръкопляскания. Учителят отпуска ръцете си. Звънецът удари. Класната стая се опразва бавно, тържествено. Фолос се измъква тайно и се запътва към стаята на директора. Скамвурас отива до вратата, заключва се отвътре и отново се връща на катедрата си. Той иска да остане сам, съвсем сам…
Глава девета
Покривката на масата от тъмна дамаска чака заседанието. Едно звънче като човка на птица гледа към тавана. Три пепелника са поставени на равни разстояния един от друг. А в средата има една ваза с намусени цветя. Бай Тодос хвърли още един поглед, избърса сълзите си с полата и си отиде. „Убийци… Убийци… Убийци…“ — ругаеше през зъби той. После се поразходи два пъти нагоре-надолу из големия коридор и слезе в мазето си.
— Ами това пък!… — продължаваше той да бъбри сам на себе си. — Та това дете ли е? Ученик ли е? Къде си тръгнал, бе, щиглец, с твоите клечици срещу тях? А и оня с широките ръкави, попът, който се преструваше, че те благославя, а ти копае гроба. Разбрахме те! Пепелянката имала една роза на устата си и я подарявала на всекиго, но никой не я приемал… Ще го изгорят пак гущерчето, като „полски плевел“ ще го изгорят! О, о, познавам ги добре! Хайде, Скамвурас, пак вади сам кестените от огъня. Я виж ти дяволчето какво е пощръкляло! Я виж ти! Такава ли послушност ми обеща ти? Ами че те са зверове, бе… Побеснели вълци. Накъде си тръгнал, а! На тебе казвам! Накъде си тръгнал бос по трънака?
Бай Тодос се отправи към мангала и поразрови жарта. Сложи кафеничето. Мустаците му заиграха като на заек.
— Какво си бръщолевиш, старо? — запита го отвътре старицата.
— Нищо, Зумбулке… Нареждам дяволчето. Онова дребосъче — нашата стока.
— Е, какво?
— Пак ги паникьосал. Скамвурас ми каза поверително.
— Боже, пази го!… А какво е направил?…
— Навири брадичката си до челото. Накарали го да каже „амин“, а той „господи помилуй“.
— Видиш ли!… А защо?
— Кажи ми, да ти кажа. Още няма нищо, но Скамвурас се досеща от погледите им.
Старецът сложи кафе в кафеничето и го забърка с една дървена лъжица. След това седна на ниско столче и почна да пие кафето глътка по глътка, пъшкайки, сякаш пиеше отрова.
През това време горе един по един всички заемаха местата си край масата. Директорът беше облечен чисто, толкова чисто, сякаш беше мъртвец. Всички бяха закопчали всички копчета на саката си. Скамвурас беше бледен, но изглеждаше решителен. Вените по ръцете му се очертаваха като черни линии. Видът на прическата му беше сериозен, почти сърдит. Господин Анахоридис го гледаше право в очите, за да се окуражава. Коремът на математика изпъваше безсрамно жилетката му, като заплашваше да скъса копчетата й. Попът си играеше с космите на брадата си, мъчейки се да ги преброи слепешком. Заседанието започна сред ледена атмосфера. Директорът дръпна към себе си звънчето, което се изкикоти, сякаш им се изплези.
— Преглед на случилото се през седмицата. Препоръчвам както винаги да сте кратки в изказванията си. Госпожа Раул…
Учителката задвижи пръста си нагоре-надолу по дължината на молива. Това беше едно упражнение, което тя правеше ловко и с удоволствие.
— Нищо особено, господин директоре.
Безцветният поглед на директора се премести към учителката по гимнастика.
— Повтарям отново молбата си за поправка на лостовете… — рече с бързия си говор Аглаица. — Завчера една от ученичките ми едва не си изкълчи ръката.
— Препоръчвайте им да са внимателни. Във всеки случай вземам си бележка. Вие, господин Карлафтис?
— Мм… да… — измънка Карумбалос, натискайки с пръст затлъстялата си гуша. — Обръщам вниманието на колегията върху следното явление. От време на време в коридора се носи уханието на някакъв парфюм. Полагам големи усилия да не бъда обладан от изкушението да проуча от кого произлиза. И обещавам, че и в бъдеще ще продължавам да полагам тези усилия… Нищо друго.