Град от пепел

Клеъри понечи да отговори, но я прекъсна звънецът на вратата. Тя погледна Люк и повдигна вежди.

— Саймън?

— Не е възможно. Посред бял ден е.

— Да, вярно. — Отново беше забравила. — Искаш ли аз да отворя?

— Не. — Той се изправи, като леко изсумтя от болка. — Добре съм. Сигурно е посетител, който се чуди защо книжарницата е затворена.

Той прекоси стаята и отвори вратата. Раменете му се вцепениха от изненада. Клеъри чу рязък и гневен, познат женски глас, а миг по-късно Изабел и Мерис Лайтууд минаха покрай Люк и влязоха в стаята, последвани от сивата, заплашителна фигура на инквизиторката. Зад тях вървеше висок и широкоплещест мъж, с тъмна коса и мургава кожа, с гъста черна брада. Макар че бяха изминали много години, Клеъри го разпозна от старата снимка, която й бе показал Ходж: беше Робърт Лайтууд, бащата на Алек и Изабел.

Магнус стреснато вдигна глава. Джейс ужасно пребледня, но не показа никаква друга емоция. А Алек… Алек премести втренчения си поглед от сестра си към майка си, после към баща си и накрая към Магнус, ясните му, светлосини очи потъмняха от твърда решителност. Той пристъпи крачка напред, като застана между родителите си и останалите в стаята.

Мерис, при вида на най-големия си син в средата на всекидневната на Люк, бавно произнесе:

— Алек, какво за Бога правиш тук? Мисля, че се разбрахме относно…

— Майко — прекъсна я Алек, при което гласът му беше твърд, неумолим, но без да бъде груб. — Татко. Има нещо, което трябва да ви кажа. — Той им се усмихна. — Срещам се с някого.

Робърт Лайтууд изгледа сина си с известно раздразнение.

— Алек — рече той, — не мисля, че моментът е подходящ.

— Напротив. Важно е. Вижте, аз не просто се срещам с някого. — Думите сякаш се изливаха като порой от Алек, докато родителите му го гледаха объркано. Изабел и Магнус го зяпаха втренчено с почти едно и също изражение на изненада. — Срещам се с долноземец. По-точно, срещам се с един маг…

Бърз като светкавица, Магнус махна с пръсти към Алек. Въздухът около Алек затрептя — очите му се завъртяха — и той тупна на пода като покосено дърво.

— Алек! — Мерис закри устата си с ръка. Изабел, която стоеше най-близо до брат си, веднага клекна до него. Но Алек вече се беше размърдал, клепачите му трепнаха и се отвориха.

— Ка… какво… защо съм на пода?

— Добър въпрос. — Изабел гледаше намръщено към брат си. — Какво беше това?

— Какво беше кое? — Алек се надигна и седна, като се държеше за главата. По лицето му премина тревога. — Чакай… казах ли нещо? Искам да кажа, преди да припадна.

Джейс изсумтя.

— Нали се чудехме дали онова нещо, което нарисува Клеъри действа? — попита той. — Е, очевидно действа.