За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Виждаш ли как се усмихна Бернардие? И как всичко, всичко наше е свързано със съдбата на Хамлет? Играем – сигурно за последен път. За сбогом със сцената. За сбогом с Бернардие. За сбогом с всичко, което десет години бяхме и никога вече няма да бъдем. За сбогом с бездомничеството, глада, униженията, студа, просячеството – за сбогом с нашето щастие. Сега ще трябва да кажа онези страшни думи, Принцесо, за които светът е оглушал. Точно тук, върху последната ни сцена, сред отчаянието и тържеството, стъпил връз костите на миналото ни, върху руините на надеждата, ще хвърля тези думи срещу глухите уши на Британия. Нека изтръпнат всички, ако ме чуят. Нека запомнят, че аз – един датски принц на шестстотин години – ги обвинявам! И това мое обвинение минава през вековете като яростен вик, като гневен упрек срещу всяка несправедливост, сълза, прекършена вяра, излъгана любов, срещу мерзостта, властолюбието, фанатизма, слепотата и глупостта. Тези думи ще ги събуждат, ще чегъртат заспалата им съвест, скопената им чест, яловата им мъдрост сега и винаги до свършека на света:
Но кой ще ни чуе от това подземие? Те никога не са чували гласовете от подземията, Принцесо, защото подземията са за боклуци, ненужни вещи, стари дрехи, немити шишета, плъхове и някакви други от този род. Лъчезарните имат спални, кабинети с видеотеки, рядко слизат в подземията, само за да се убедят в собствените си придобивки и да заредят капана.
Така е било, така е сега. Хиляди хамлетовци са казвали на сцената тези думи, милиони са им ръкопляскали от ложите – и нищо! По-смелите са ги вдигали като знаме, изграждали са от тях барикади, зареждали са с тях винтовките си. Заради бъдещето, заради победата. Заради това бъдеще и тази победа:
– За мен ли са тези думи, Принце? – чувам гласа на полковника.
– Вие сте тук? – пита Бернардие.
– Аз съм винаги тук, Бернардие. И навсякъде, където се опитват да пикаят върху реда.
– Не можете да ни забраните да играем тук, за себе си.
– Не мога, Бернардие – съгласява се полковникът. – И не се опитвам. Да си призная, на мен вашата игра ми харесва.
– И въпреки това?
– И въпреки това, Бернардие. Ти си волен човек, артист, не разбираш желязната дума „трябва“. Трябва, Бернардие! На това „трябва“ се крепи светът, то е оста на Земята, пъпът на вселената! Земята трябва да се върти, слънцето трябва да изгрява от изток, реките трябва да текат надолу, семенцата пък трябва да покълват нагоре, къртиците трябва да са слепи. Разбираш ли, трябва! Защото такъв е редът, такъв е световният порядък. И точно затова театърът трябва да умре!
– Но той ви харесва, господин полковник!
– Харесва ми. Може да се харесва на още сто, хиляда, на всички, но трябва, Бернардие, трябва! Защото такъв е редът. Британия е общество на свръхразумната организираност.
– Кой е измислил този ненужен ред, кой, дявол да го вземе!
– Той!
– Кой е той? Бог ли?
– Глупости, Бернардие! Бог отдавна е безработен.
– Тогава кой?
– Не знам. Може да е Генералният държавен компютър. Може да е Синтетичният диктатор на Лордполицая. Или самият Върховен Ред. Не знам и не ме интересува. Все едно – Той!
– А ако греши? Ако все пак не е така?
– Не ме интересува, Бернардие. Аз съм назначен да пазя реда, а не да разсъждавам. И стига, не обичам умните дискусии и философите.
Бернардие крачи от единия край на килията до другия и размишлява на глас:
– Той. Когото не познаваме. Когото не разбираме. Но сме длъжни да следваме волята му. Защото е той! Седи над всичко – над дълг, над радост, над изкуство, а никой не го е виждал, не го е помирисвал дори. Господи, какъв съм смешен, та той може би изобщо не съществува! Но това няма значение. По-важното е, че изисква, налага и управлява…
– Я оставете това, Бернардие. Няма ли да продължите? – пита полковникът.
– Не искаме да опикаваме реда, господин полковник.
– Сърдиш се като дете. Имате няколко часа, няколко последни часове. Ще дойдат инженери от „Юнайтед роботс“ да изтрият паметта на твоите артисти. Така реши Лордполицаят.
– Това е своеволие, протестирам! Тези роботи са моя лична собственост!