Избрани творби, том I

— Няма от какво да се оплакваш — казваше Урсула на мъжа си. — Децата наследяват щуротиите на бащите. — И докато тя се вайкаше от лошата си орисия, убедена, че своенравията на децата й са нещо толкова ужасяващо, колкото и една свинска опашка, Аурелиано впи в нея поглед, който я обгърна в неизвестност.

— Ще дойде някой — й каза той.

Урсула, както винаги, щом той изказваше някое предвиждане, се опита да го раздума с домашната си логика. Естествено е да дойде някой. Десетки другоземци минаваха всекидневно през Макондо, без да събуждат тревоги, да предхождат тайни. Но извън всяка логика Аурелиано беше уверен в своето предзнаменование.

— Не знам кой ще бъде — настоя той, — но който и да е, вече е на път.

В неделя наистина дойде Ребека. Нямаше повече от единайсет години. Бе извършила мъчително пътуване от Манауре с някакви търговци на кожи, които приели заръката да я предадат заедно с едно писмо в къщата на Хосе-Аркадио Буендия, но не можаха да обяснят точно кой е човекът, който ги бе помолил за услугата. Целият й багаж се състоеше от сандъчето с дрехи, малък дървен стол-люлка с ръчно изрисувани цветенца и брезентен чувал, който постоянно правеше трак-трак-трак, в него носеше костите на родителите си. Писмото, отправено до Хосе-Аркадио Буендия, бе написано с щедри, ласкави слова от някой, който все тъй много го обичал въпреки времето и разстоянието и който се чувствувал задължен от най-обикновено човеколюбиво чувство да стори милостта да му проводи това безподслонно сираче, втора братовчедка на Урсула и следователно родственица на Хосе-Аркадио Буендия, макар и по-далечна, защото е дъщеря на онзи незабравим приятел Никанор Улоба и предостойната му съпруга Ребека Монтиел, господ да ги приеме в небесните селения, и чиито тленни останки прилагал към настоящото писмо, за да ги погребат по християнски. Както упоменатите имена, тъй и подписът на писмото бяха съвършено четливи, но нито Хосе-Аркадио Буендия, нито Урсула помнеха да са имали роднини с тия имена, нито пък познаваха някого, който да се нарича като подателя, и още по-малко в отдалеченото поселище Манауре. От момичето бе невъзможно да се получи някакво допълнително сведение. Още не дошло, то седна да си смуче пръста в стола-люлка и да наблюдава всички с големите си уплашени очи, без да даде никакъв признак, че разбира какво го питат. Дрехата й беше от изтъкан на верев плат, боядисан черно и износен от употреба, лачените й чепици бяха олющени, а косата прихваната зад ушите с черни панделки. Носеше нарамник20 със замазани от пот изображения, а на дясната китка — кучешки зъб от хищно животно, закрепен върху медна подложка като амулет против урочасване. Зелената й кожа, кръглият изпънат като барабан корем разкриваха лошо здраве и глад, по-стари от самата нея, но когато й дадоха да яде, тъй си и остана с чинията върху краката, без да вкуси. Дори повярваха, че е глухоняма, чак докато индианците не я попитаха на своя език дали иска малко вода и тя раздвижи очи, сякаш ги бе познала, и кимна утвърдително с глава.