Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Една нощ, по времето, когато Ребека се излекува от порока да яде пръст и бе заведена да спи в стаята на другите деца, индианката, която спеше при тях, се събуди случайно и чу някакъв необичаен, накъсан шум в ъгъла. Надигна се обезпокоена, мислеше, че е влязло някакво животно в стаята, и тогава видя Ребека в люлеещия се стол да си смучи пръста със светнали като на котка очи. Смаяна от ужас, опечалена от обречеността на своята участ, Виситасион разпозна в тия очи признаците на болестта, чиято заплаха ги бе принудила, нея и брат й, да се изселят завинаги от едно хилядолетно царство, където бяха князе. Беше чумата-безсънница.
Катауре, индианецът, не осъмна в къщи. Сестра му остана, защото нейното сърце на фаталистка й сочеше, че гибелната болест ще я преследва тъй или иначе до последното кътче на света. Никой не разбра безпокойството на Виситасион. „Ако не можем да заспим, още по-добре — казваше Хосе-Аркадио Буендия в добро настроение. — Така ще вземем повече от живота.“ Но индианката им обясни, че най-страшното в болестта безсънница не било невъзможността да се спи, понеже тялото не усещало никаква умора, а неумолимият развой към нейната най-гибелна проява: забравата. Искаше да каже, че когато болният привикнел към състоянието си на бдение, започвали да се изличават от паметта му детските спомени, после името и представата за нещата и накрая самоличността на хората и дори съзнанието за своето собствено същество, докато потънел в своего рода идиотщина без минало. Хосе-Аркадио Буендия, примрял от смях, реши, че става дума за една от многото болести, измислени от суеверието на туземците. Но Урсула за всеки случай взе предпазни мерки — отстрани Ребека от другите деца.
Подир няколко седмици, когато ужасът на Виситасион изглеждаше затихнал, една нощ Хосе-Аркадио Буендия се хвана, че се върти из леглото и не може да заспи. Урсула, която също се бе събудила, го запита какво му е и той й отговори:
— Отново си мисля за Пруденсио Агилар.
Не дремнаха нито минута, ала на другия ден се чувствуваха толкова отпочинали, че забравиха лошата нощ. На обяд Аурелиано учуден подхвърли, че се чувствувал отлично, макар да бил прекарал цялата нощ в лабораторията, за да позлати една брошка, която мислел да подари на Урсула за рождения й ден. Не се разтревожиха чак до третия ден, когато си лягаха, а не им се спеше, и проумяха, че вече петдесет часа не са спали.
— И децата са будни — каза индианката, убедена в предопределението. — Влезе ли веднъж в къщи, никой не се отърва от чумата.
Наистина, беше ги хванала болестта безсънница. Урсула, която беше научила от майка си целебната стойност на билките, приготви и накара всички да пият отвара от аконит, ала не успяха да мигнат и цял ден сънуваха будни. В това състояние на умопомрачена яснота не само виждаха изображенията на собствените си сънища, но и изображенията, сънувани от други. Сякаш къщата се бе изпълнила с посетители. В един кът на кухнята, седнала в люлеещия се стол, на Ребека й се присъни, че някакъв мъж, досущ като нея, облечен в бели ленени дрехи и с прихваната от златно копче яка на ризата, й носи букет от рози. Придружаваше го жена с изтънчени ръце, която отдели една роза и я постави в косите на момичето. Урсула разбра, че мъжът и жената са родителите на Ребека, но макар да направи голямо усилие да ги разпознае, само потвърди увереността си, че никога не ги е виждала. Между другото, от недоглеждане, което Хосе-Аркадио Буендия никога не си прости, карамеловите животинчета, изготвяни в къщи, продължаваха да се продават из селището. Деца и възрастни смучеха очаровани прелестните зелени петлета на безсънието, изящните розови рибки на безсънието и нежните жълти кончета на безсънието, тъй че в понеделник утрото завари будно цялото селище. Отначало никой не се разтревожи. Напротив, зарадваха се, че не спят, защото тогава имаше толкова неща за вършене в Макондо, та времето едва стигаше. Толкова работиха, че скоро нямаше какво повече да правят и в три часа сутринта се оказаха със скръстени ръце да броят колко тона има часовниковият валс. Които искаха да спят, не от умора, а от носталгия по сънищата, прибягнаха до какви ли не изтощителни похвати. Събираха се да разговарят без отдих, да си повтарят часове наред едни и същи вицове, да усложняват чак до пределите на влудяването приказката за скопения петел, една безкрайна игра, в която разказвачът питаше дали искат да им разправи приказката за скопения петел и когато отговаряха да, разказвачът казваше, че не бил искал да му кажат да, ами дали искали да им разправи приказката за скопения петел и когато млъкваха, разказвачът казваше, че не бил искал да мълчат, ами дали искали да им разправи приказката за скопения петел, и никой не можеше да си отиде, защото разказвачът казваше, че не бил искал да си отиват, ами дали искали да им разкаже приказката за скопения петел и така последователно, в един омагьосан кръг, който се проточваше по цели нощи.