Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
Разбира се, давах си сметка за какво можеха да служат тия неща. С моята биография може би нямаше да мога да си намеря почтена работа, но тя бе изпълнена с опит, който, реално или не, бе придобит сред подобни декори. В паметта на професионалните ченгета под прикритие винаги има една тайна стаичка, като на Синята брада, която никому не препоръчваме да отваря. Ако пантите на моята скръцнат и поне малко се открехне, могат да се видят сцени, които никога не бих искала да си припомням: психарят, който ме държа увиснала на ръцете си часове наред, преди да успея да го преодолея, садистите, които ме бяха оковали на стената и се бяха забавлявали с мен, докато накарах единият от тях да убие другия… Мазета без въздух, намордници, мрак — всичко това бе неотделима част от живота ми. По тялото ми имаше белези от мъчения, които обаче винаги съм съумявала да прекратя овреме. Въпреки това обаче тия мъки не можеш да забравиш, както карането на велосипед.
И вече се досещах за какво е служило това затворено разклонение, но не и в чия полза и срещу кого. Нашето обучение включваше и такива експерименти, като това да ни завържат, да ни затворят някъде и да идват да ни видят единствено за да ни бият. Не проумявам какво означава „легалната страна“ на образоването и превръщането ни в това, което сме… Какво ли се е случвало тук?
Няколко колко метра по-нататък подът на коридора започваше да става стръмен. Някъде там, на другия край, трябваше да има изход, съдейки по течението, което се усещаше в тунела. Възможно е да съществуваха допълнителни отвори на входната врата, които не бях забелязала, за усилване на проветряването. Там в края имаше още една стаичка, вонящо помещение с ръждясал, покрит с плесен нужник и разложен плъх на пода. Отстъпих отвратена и съзрях и още една стая в стената отсреща, която не бях успяла да видя, защото вратата й бе затворена, въпреки че резето не беше спуснато. Побутнах я с върха на обувката си и чух удар. Бе се блъснала в нещо отзад, което й попречи да се отвори. Натиснах със свободната си ръка, но не поддаде, така че нямаше какво друго да направя, освен да надникна през процепа.
Ужасът превърна светлината на фенера ми в театрален прожектор, движен от някакъв луд.
Не извиках, или поне не помнех да съм го направила, но и не зная колко време съм останала така, вдървена, да съзерцавам онова, което се разкри пред очите ми, и да се опитвам да го възприема. Както винаги ми се случваше, когато се хвърлях надолу с главата в ледената вода на басейна от паника, не успях да осмисля нищо от това, което ме заобикаляше, и себе си сред него: от личността ми остана само организъм, а онова, което всъщност бях, се разтвори в гледката пред очите ми.
В действителност тази стаичка не беше с нищо по-специална от останалите. Нещо като дрехи, метнати в единия ъгъл, мухлясали дървении и влага. Разликата бе в тавана.
Ставаше дума за четири кукли, обесени на гредите с въже. Три от тях бяха плешиви, без ръце, мръсни и голи. Четвъртата бе голяма, в естествен ръст, и именно тя пречеше на вратата да се отвори докрай. Също бе гола, но не й липсваха крайници, и изпъкналите й очи изразяваха много повече страдание, отколкото тези на останалите. Люлееше се и лесно, и тежко, в краката й имаше обърнато столче и оставени елегантни мъжки дрехи.
Бе Алварес.
— Не е идвал на работа през цялата сутрин — ми обясни Мигел, когато му се обадих за втори път тази нощ. Спокойният му глас изпълваше купето на колата, докато с максимална бързина се връщах към града. — Отначало си мислеха, че пътува, но нито в Министерството, нито вкъщи знаеха нещо за това… По обяд официално обявиха изчезването му… И сега казваш, че си видяла колата му?
— Да, на излизане от… тунела. Има малко прозорче, кое то гледа към кулата. Там е паркирал и затова не съм го забелязала на отиване.
— Да. — Мигел правеше паузи, като че ли си водеше бележки. — Сигурно е било ужасно, когато си го видяла, господи. Съжалявам.
— Не беше особено приятна гледка. — Хапех устни, докато задминавах останалите на магистралата, които изглеждаха неподвижни. — Мигел, убеден ли си, че не знаеш нищо за този тунел в подземието?