Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
— Нищичко. Колкото и ти самата. Помниш, че се подвизавахме на това място заедно с тебе, нали? Освен това съм изчел много внимателно онова с малките букви отдолу за класифицираната информация…
Не разполагах с прекалено търпение в момента, за да изслушам докрай тая лекция по акуратност, но се опитах да се овладея.
— Помня, помня и всички останали приказки. Питам се какво беше…
— Не знам. До края ли стигна? Пипала ли си нещо…? Мисля, че там има вече цяла армия светулки с бронирани жилетки на оглед.
— Не, не съм пипала нищо… Очевидно Алварес го е знаел това място.
— Очевидно — повтори Мигел и зашушука. — Ясно ти е, че ще искат да говорят с тебе. Имам поне дузина пропуснати повиквания и още пет чакащи. Две от тях са на Падиля… Звъни ми от два различни телефона, за всеки случай — добави и все пак успя да подхвърли кратка шегичка, която ме накара да се усмихна. — Виж… Наистина ли посети подземието… единствено за размисъл?
Бях му казала това с цел да избегна евентуални обяснения за Дженс. Дори и да беше наясно, че Дженс е жив, надали и че аз съм ходила при него. Изобщо никак не ми беше до изповеди в момента. Така че още веднъж повторих версията, че съм особено изнервена заради изчезването на Вера и че съм имала нужда от малко размисъл, и то точно на онова място, където съм станала това, което съм. Обаче внезапно ми мина през ума, че въпросът на Мигел може да съдържа друг подтекст.
— Слушай, това с Алварес ще мине за самоубийство, нали? — казах, докато стоях пред първия светофар на влизане в Мадрид. Ушите ми бучаха.
— Естествено. — Стори ми се, че Мигел е изненадан от моята увереност в противното. — Като се обадих на Падиля, за да го информирам, ми съобщи, че са намерили прощално писмо в кабинета му… И в интерес на истината, това се очакваше, напоследък в работата никак не му вървеше. Убеден съм, че е избрал подземието, за да го направи на изолирано място…
„О, глупако! Не му е вървяло… Изобщо не го интересуваше какво ни е положението на нас, редовите агенти, нито пък…“, помислих си, до известна степен бясна, и си спомних последния път, преди две седмици, когато го уведомих за оставката си. Всъщност ми беше мъчно за него (за това ужасено лице, сякаш се беше бесил в продължение на часове), но не чак толкова.
Имаше някои стъписващи подробности. Исках да ги коментирам с Мигел.
— Тия манекени, предварително подготвени по „Мяра за мяра“… Малко е странно. Напомням ти, че Алварес нямаше никакво понятие от нашата работа…
— Напоследък бил прочел някои неща за псиноми и маски. Падиля ми го каза.
— Само че защо е вързал останалите кукли за тавана…? Толкова приличаха на… — Замълчах, защото ми беше ясно, че си дава сметка какво искам да кажа.
Ренар.
— Разбирам какво намекваш, за бога — прошепна Мигел. — Напомням ти обаче, че Ренар е мъртъв.
— Знам, но защо Алварес е направил едва ли не същото като него?
— Ами направил е това, което е направил, понеже е откачил, не е ли така? — каза Мигел. — Вероятно си е имал причини, въпреки че никога няма да ги узнаем… Господи, трябва да затварям, защото Падиля ще ми прати оперативните да ми изкъртят вратата.
— Добре. Опитай се да спреш лавината, поне тая сутрин. Аз съм изтощена. Не искам да разговарям с никого повече… Утре сутринта ще приказвам с Падиля, по своя инициатива обещавам. И ще подготвя доклад.
— Няма проблем. Поне се надявам. — Чух в слушалката смях. — Стана почти единайсет. Ще им кажа, че искаш да поспиш и че ще им отговаряш на въпросите утре сутринта. Най-важното е да си починеш… Първо Вера, сега това… Трябва малко да се съвземеш, господи…
„Трябва ми не да се съвзема, а вече да съм го хванала“, помислих си. Само че нищо подобно на Воайора не ме посети в това подземие. Чувствах се виновна, че бях обърнала такова сериозно внимание на един стар откаченяк. „Или ми трябва просто компания?“ И още докато влизах в моята уличка и се спусках към паркинга, си се представих легнала в празното легло, дето ме очакваше, това студено гнездо, което приютяваше моето безсъние. И ми се прииска да се обадя на Мигел, бях готова да го моля да дойде. Но знаех, че е невъзможно. Той трябваше да задържи атаката от мое име поне до утре сутринта.
— Обичам те, не го забравяй — прошепна и прекъснахме връзката.
— Обичам те — извиках високо, въпреки буцата, заседнала на гърлото ми. — Обичам те, обичам те…
Паркирах, загасих двигателя, но не слязох от колата.