Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
— Ако тя се омъжи за Аран… — подхвана някой.
— Аран! Какъв е шансът да се омъжи за Аран? — избухна Норфолк. — Много хубаво е да преценяваме кой кандидат ще е най-добър за страната, но как ще се омъжи тя, докато не вижда никого, и не мисли за никого, освен за Дъдли? Той трябва да бъде отстранен. Тя се държи като някоя доячка, ухажвана от селски момък. Къде е тя сега, по дяволите?
Елизабет лежеше под един дъб върху ловното наметало на Дъдли, конете им бяха вързани за едно близко дърво. Дъдли се беше облегнал на дървото зад нея, положил главата й в скута си, и навиваше буклите й около пръстите си.
— Преди колко време излязохме? — попита го тя.
— Може би час, не повече.
— И винаги ли смъкваш любовниците си от конете им и ги обладаваш на земята?
— Знаеш ли — каза той с поверителен тон, — никога преди в живота си не съм правил такова нещо. Никога не съм изпитвал такова желание преди, винаги съм бил човек, който е можел да изчака подходящия момент, да планира времето си. Но с теб… — той млъкна насред изречението.
Тя се извъртя, за да може да вижда лицето му, и той я целуна по устата — продължителна, топла целувка.
— Отново съм изпълнена със страст — каза тя удивено. — Започвам да те желая така, както лакомият човек копнее за храната.
— Аз също — каза той тихо и я придърпа нагоре, така че тя остана да лежи, извивайки се като гъвкава змия покрай тялото му. — Това е удовлетворение, което носи със себе си само още апетит.
Продължително, ниско изсвирване ги накара да застанат нащрек.
— Това е сигналът на Тамуорт — каза Робърт. — Сигурно някой се приближава.
Елизабет на мига скочи и се изправи на крака, като отупваше листата от ловната си рокля и се оглеждаше за шапката си. Робърт грабна наметката си и я изтърси. Тя се обърна към него:
— Как изглеждам?
— Необикновено добродетелна — каза той, и беше възнаграден от бързото проблясване на усмивката й.
Тя отиде при коня си и стоеше до главата му, когато Катерина Нолис и конярят й се появиха на малката горска поляна, последвани от Тамуорт, камериера на Дъдли.
— Ето къде сте били! Помислих, че съм ви изгубила! Къде отидохте? — запита настоятелно Елизабет. — Мислех, че сте зад мен.
— Спрях коня си за миг, а после всички сякаш изчезнахте. Къде е сър Питър?
— Конят му окуця — каза Робърт. — Прибира се пеш у дома във възможно най-киселото настроение. Ботушите му стягат. Гладни ли сте? Ще хапнем ли?
— Умирам от глад — каза Катерина. — Къде са дамите ви?
— Тръгнаха преди нас за пикника — каза непринудено Елизабет. — Аз исках да ви изчакам, и сър Робърт остана, за да се грижи за безопасността ми. Сър Робърт, ръката ви, ако обичате.
Той я качи на седлото, без да срещне погледа й, а после сам възседна ловния си кон.
— Насам — каза той и препусна пред двете жени към мястото, където пътеката за езда пресичаше малка река. В далечния край беше издигнат павилион, окичен със зелено и бяло, и те усетиха миризмата на еленско месо, което се печеше на огъня, и видяха слугите да разопаковат сладкиши и захаросани плодове.
— Толкова съм гладна — възкликна с наслада Елизабет. — Никога преди не съм имала такъв апетит.
— Превръщате се в лакомница — отбеляза Робърт за изненада на Катерина. Тя долови бързия, съучастнически поглед, който приятелката й и сър Робърт си размениха.
— Лакомница ли? — възкликна тя. — Кралицата яде колкото едно птиче.
— Лаком паун тогава — каза той, без ни най-малко да се смути от упрека. — Лакомия и суета в едно. — И Елизабет се изкикоти.
В сряда вечерта църквата в Денчуърт изглеждаше като изоставена, вратата не беше заключена, но беше затворена. Ейми завъртя предпазливо голямата желязна дръжка и почувства как вратата поддаде под докосването й. Една стара жена на скамейката в дъното вдигна очи и посочи безмълвно към параклиса, посветен на Богородица, в страничната част на църквата. Ейми кимна и тръгна към него.
Завесите, покриващи ажурната каменна украса над вратата, която отделяше параклиса от главния корпус на църквата, бяха спуснати. Ейми ги дръпна настрани и се вмъкна вътре. Двама-трима души се молеха при преградата на олтара. Ейми спря за миг, а после се вмъкна в скамейката най-отзад, близо до свещеника, който разговаряше тихо с млад мъж: двамата бяха доближили глави. След няколко мига младежът, със сведена глава, зае мястото си до преградата на олтара. Ейми се приближи до отец Уилсън и коленичи на овехтялата молитвена възглавничка.