Персепликуис
- Автор: Салливан Майкл Дж.
- Серия: Riyria Revelations #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-20-2
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Персепликуис». Краткое содержание книги:
Елфите прекосиха Нидвалден. Двама крадци ще решат бъдещето.
„Виждам голямо пътуване. Десет на път. Тази, която носи светлината, ще води. Пътят отвежда дълбоко в земята и в отчаянието. Гласът на мъртъвците направлява стъпките ти. Крачиш обратно във времето. Трижди хилядолетната битка започва отново. Мраз сковава света, смърт сполита всички, пред теб има избор.“ — Фан Ирлану, тенкинска ясновидка от селото Удоро.
Излязоха на малък площад, част от който бе наводнена — където земята се бе пропукала и наклонила под ъгъл. Същата зеленикава светлина, осветяваща морето, огряваше и площадчето, разкривайки платформа със статуя. Тя принадлежеше на млад мъж с красива снага. В десницата си държеше меч, а в другата ръка носеше жезъл. Ариста бе виждала подобни статуи няколко пъти из града. Винаги главата им липсваше, отчупена от врата и натрошена.
Ройс отново спря.
— Някаква идея дали се приближаваме към двореца? — попита той, гледайки към Майрън.
— Зная само, че е близо до центъра — отвърна монахът.
— Замъкът се намира на края на Парадния Мар — каза им Ариста. — Така са наричали булеварда, по който вървим сега. Значи трябва да е пред нас.
— Парадният Мар? — рече Майрън, по-скоро на себе си. Кимна. — Маршрутът.
— Какво си мърмориш там? — запита Олрик.
— Имало е величествена алея в Персепликуис, наречена Парадният имперски маршрут заради парадите, които често се провеждали по нея. Древните описания ѝ приписват характеристиките на достатъчна широчина, за да могат рамо до рамо да крачат дванадесет войника. Състояла се от две платна, разделени с редица дървета. Имперските войници марширували от дясната страна към двореца, където императорът правел преглед на войските си от балкона, след това поемали обратно по другата страна.
— Били са овощни дръвчета — рече принцесата. — Дърветата, които били засадени по средата на алеята — плодови дървета, които разцъфвали през пролетта. От цветовете им са правели ферментирала напитка, чието прозвище е било… Трепет.
— Откъде знаете това? — попита Майрън.
Тя го погледна и се престори на изненадана.
— Аз съм чародейка.
Спряха за малко да похапнат на стълбите на някаква забележителна сграда. Обграждаха я каменни лъвове, подобни на онези, които охраняваха входа към града. В средата на една пресечка се издигаше фонтан. В него вече не подскачаше вода, коритото му бе пълно с черна течност.
— Какви са тези книги? — попита Олрик, гледайки как Майрън рови из раницата си и измъква една от петте, които Булард бе спасил.
— Заглавието ѝ е „Забравеният вид“ от Дубрион Аш. Разказва предимно за историята на джуджетата.
— И какво? — попита Магнус, надвесвайки се, за да погледне по-отблизо страниците.
— Според нея човечеството води произхода си от Калис — не е ли интересно това? А джуджетата са родом от земите, които сега познаваме като Делгос. Елфите са от Ериван, но те бързо окупирали Аврин.
— А Гхазел? — запита Ейдриън.
— Интересно съвпадение — рече монахът, отгръщайки няколко страници назад. — Точно четях за това. Хората се появили в Калис по време на Уринтанитун Дорин и…
— Какво? — попита Моувин.
— Означава Великото сражение с Децата на Дром. Джуджетата воювали с елфите векове наред, близо шестстотин години, до падането на Дръминдор през 1705 г. — предимперско летоброене, разбира се — около две хиляди години преди Новрон да построи този град. След това джуджетата се преместили под земята. Оказва се, че ранните човешки племена щели да изчезнат, ако не е бил контактът с прогонените джуджета, които търгували с тях.
— Аха! — рече Магнус. — А как ни се отплащат сега? Гета, отказ на гражданство, забрана на джуджешките гилдии, специални данъци и гонения — жалка награда.
— Тихо! — внезапно им каза Ройс и се изправи. Погледна наляво и надясно. — Пригответе се — рече той и като остави фенера, слезе надолу по стълбите, поемайки обратно по пътя, по който бяха дошли.
— Чухте го — каза Ейдриън.
— Но ние току-що седнахме — оплака се Олрик.
— Ако Ройс казва, че трябва да вървим и има това изражение на лицето си, правиш каквото ти казва, ако искаш да живееш.
Набутаха нещата обратно по раниците. Ариста откъсна последна хапка осолено свинско и отпи глътка, преди да прибере припасите в торбата. Тъкмо я нарамваше, когато Ройс отново се появи.
— Следят ни — прошепна им той.
— Колко са? — запита Ейдриън.
— Петима.
— Ловен отряд — Ейдриън изтегли мечовете си. — Бие вървете. Ройс и аз ще ви настигнем.
— Но те са само петима — протестира Ариста. — Не можем ли просто да ги избегнем.
— Не за петимата се притеснявам — каза ѝ Ейдриън. — Сега вървете. Просто продължете по алеята.