Персепликуис

— Какво правите? — рече Ренуик, изкачвайки се по склона от юг.

След като Майнс не се бе завърнал с вода, всички се бяха отправили да го търсят в различни посоки. Ренуик бе взел южния бряг на реката и се завърне едва сега, когато небето помрачняваше, а температурите падаха рязко.

Макар също да бе сирак, Ренуик не бе част от бандата им. Живееше в двореца, където баща му някога прислугваше. Обикновен паж, той бе служил като оръженосец на Ейдриън по време на турнира. Всички момчета бяха впечатлени от Ейдриъновото представяне на фестивала и тази възхита се пренасяше и върху Ренуик. Той бе и по-голям — вероятно една или две години по-възрастен. За разлика от тези на останалите, неговите дрехи му бяха по мярка, дори бяха в тон.

— Ще запалим огън — каза му Елбрайт, докато подхранваше пламъчето с клечки. — Открихме Майнс на леда. Измръзнал е до смърт.

— Не можем да накладем огън. Ейдриън…

— Искаш да умре ли?

Ренуик погледна към разрастващите се пламъци и издигащите се снопове бял дим, сетне към Майнс, легнал върху клонките. Кайн виждаше борбата, разразяваща се в оръженосеца.

— Той е най-добрият ми приятел — рече Кайн. — Моля те.

Ренуик кимна.

— Става тъмно. Пушекът няма да се вижда, но трябва да прикрием светлината. Да струпаме снежните стени по-високо. Да му се не види, наистина е студено.

Бранд се върна с още дърва, по-големи клонки и дори парчета от пън. Бузите и носът му бяха червени, около носа и устата се бяха образували кристалчета.

— Дръжте го буден — рече им Елбрайт, докато се грижеше за огъня като за живо същество. — Ако заспи, ще умре.

Кайн разтърси Майнс и дори го зашлеви през лицето, но момчето изглежда не забеляза. Междувременно Ренуик и Бранд издигнаха по-високо стените, което не само обгърна светлината, но и връщаше топлината. Елбрайт подклаждаше огъня, говорейки му като на новородено.

— Хайде, бебче, изяж тази клонка. Папай, точно така. Браво. Вкусно е, нали? Изяж цялата. Ще те засили.

Бебокът на Елбрайт порасна в голям огън и скоро сковаващият студ отстъпи. За пръв път в течение на дни се сгряваха истински. Краката и пръстите на Кайн започнаха да го болят, а бузите и върхът на носа му горяха.

Вън от снежната им пещера се спускаше мрак, станал по-черен и контраст със светлината на огъня. Ренуик взе котле, напълни го със сняг и го сложи край огъня да се топи. Елбрайт не му позволи да го постави отгоре. Седяха мълчаливо, заслушани в дружелюбното пращене на огъня.

Скоро подслонът се сгря толкова, че Елбрайт махна шапката си и дори плаща. Останалите последваха примера му, като Кайн покри Майнс със своята наметка.

— Сега можем ли да ядем? — попита Бранд.

Ренуик бе въвел строг ред — разпределяха храната си и се хранеха заедно, за да са сигурни, че всеки е изял полагащото му се. Подобно на чашите с вода, държаха храната си под туниките, тъй като това бе единственият начин да я спасят от замръзване.

— Предполагам — отвърна пасивно Ренуик, но изглеждаше не по-малко гладен от останалите.