Кръвни връзки

— Свърза ли се с него? — попитах, когато Еди се върна.

Той кимна.

— Тя не е там. Макар, че сега се чувствам много зле. Той много се разстрои и притесни. Може би трябваше да изчакаме, преди да му кажем.

— Не… Всъщност това може да е за добро. — Срещнах погледа на Еди и видях, че ме е разбрал. Изглежда, когато бяха силни, емоциите на Ейдриън нахлуваха в Джил. Ако се е паникьосал достатъчно, се надявах тя да разбере, че се тревожим за нея и да се появи. Но това беше при положение, че тя просто се криеше или е отишла някъде, където не можем да я намерим. Опитах се да не мисля за алтернативата: нещо се е случило и тя е на място, откъдето не може да се свърже с нас.

— Понякога учениците просто се измъкват тайно — обади се охранителят. — Неизбежно е. Обикновено се опитват да се промъкнат обратно преди вечерния час. Да се надяваме, че и в случая е така. Ако не се появи дотогава… Ами, ще трябва да се обадим в полицията.

Благодарихме на охранителя за помощта. Госпожа Уедърс се върна на рецепцията, но беше ясно, че е много обезпокоена и притеснена. Понякога се държеше рязко и изглеждаше сърдита, но имах чувството, че е искрено загрижена за учениците си. Мика си тръгна, за да потърси някакви свои приятели, които работели в кампуса и да ги попита дали не са видели нещо.

Останахме двамата с Еди. Без да го обсъждаме, се насочихме към фотьойлите във фоайето. Мисля, че и той, също като мен, имаше желание да дежури край вратата, за да види Джил в мига, в който се появи.

— Не биваше да я оставям — промълви той.

— Налага се — изтъкнах логично. — Не можеш да си с нея в часовете й или в стаята й.

— Това място беше лоша идея. Твърде е голямо. Прекалено е трудно да се обезопаси. — Той въздъхна. — Не мога да повярвам, че се случва.

— Не… Идеята беше добра. Джил се нуждае от някакво подобие на нормален живот. Можете да я заключите някъде в някаква стая и да прекъснете всичките й връзки с околния свят, но каква полза ще има от това? Тя има нужда да ходи на училище и да бъде сред хора.

— Макар че едва ли може да се каже, че много общува с тях.

— Не — признах. — Има проблем с общуването, но се надявам, че нещата ще се подобрят.

— Аз само исках тя да е щастлива.

— Аз също. — Изправих се, защото ме осени тревожна мисъл. — Нали не мислиш… Не мислиш, че е избягала, за да се върне при майка си? Или в кралския двор?

Лицето му доби още по-мрачно изражение.

— Надявам се, че не. Смяташ ли, че нещата може да са толкова зле?