Един по един
- Автор: Картер Крис
- Серия: Robert Huntur #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-260-0
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Един по един». Краткое содержание книги:
С тези мисли Робърт Хънтър разглежда фотографии от пресен случай на убийство, когато телефонът звънва. От отсрещната страна не се представят, а принуждават Хънтър да посети някакъв интернет адрес. На екрана се появява зловеща картина. Потресени, полицаите в екип с ФБР безрезултатно се опитват да проследят по електронен път първоизточника на този кошмар. Но убиецът не е аматьор и умело въвлича Хънтър в демоничната си игра.
Следват още анонимни обаждания. Още адреси. Още набелязани жертви, за които куршум в тила е само избавление.
Още с първия си роман „Хамелеонът се завръща“ Крис Картър влезе в листата на големите криминални автори. Телеграфният стил, подправен с много напрежение, и изобретателните му герои са негова безусловна запазена марка.
С третата жертва, изглежда, не беше използван трик, за да повлияе на гласуването. Резултатът беше близък до равенство — СМАЗВАНЕ — 9997, РАЗПЪВАНЕ — 10 000. Убиецът привидно беше позволил гласуването да премине без чужда помощ, без самият той да знае окончателния резултат. Хънтър беше сигурен, че това го е развълнувало като дете с нова играчка.
Този път, за да демонстрира колко е умен пред полицията, убиецът беше решил да контролира всичко дистанционно — буквално пред вратата на Главното управление на полицията. Той беше позволил на ченгетата да проследят обаждането му и дори бе изчакал гласуването да приключи, преди да напише посланието си върху екранчето на камерата и да я сложи в кофа за боклук в парка „Сити Хол“. И не само това, но и убиецът беше изчислил всичко по време така, че да съвпадне с натоварения час. Така той беше стоял наблизо, но пак бе останал анонимен сред потока от хора. Бил е толкова близо, но пак не можаха да го забележат.
„Убиецът си играе с вас от самото начало.“ Думите отново отекнаха в главата му.
С какво друго ги беше замерил убиецът, за да се забавлява? С абревиатурата ВШУ? Двете поредици от цифри — 678 и 0123? Думите „Дяволът в мен“? Камерата? Означаваше ли някое от тях нещо или всичко беше само за да накара полицаите да гадаят и да се въртят в кръг?
Ако това беше намерението на извършителя, определено имаше успех.
Може би дори стойката на системата за интравенозна терапия, отразена в капака на стъкления ковчег, не беше грешка. Може би убиецът го беше направил нарочно. Още една приумица, добавена към загадката.
Хънтър потърка с длани уморените си очи. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно го заболяваше главата. Как да намери отговорите, когато вече не знаеше дори какви въпроси да задава?
— Гледахте ли онова нещо по интернет днес? — Робърт чу барманът да пита две жени — брюнетка и червенокоса — на бара, докато им наливаше коктейли.
Хънтър деликатно отмести поглед към тях.
— Да — отговори червенокосата. — Абсолютен ужас. И всички казаха, че не е измама.
— Така е — съгласи се брюнетката. — Пишеше го във вестниците. Той е излъчил на живо убийството на репортерката от „Ел Ей Таймс“ само преди два дни.
— Гледа ли днес? — попита червенокосата.
Брюнетката поклати глава.
— Всички в офиса бяха залепнали за екраните и гледаха. Аз не можах. Щеше да ми се догади. Не мога да повярвам, че по интернет се случват такива неща.
— А ти гледа ли го? — обърна се барманът към червенокосата.
Тя кимна.
— И големият въпрос — гласува ли? — добави той.
Жената прибра косата си зад ухото и поклати глава.
— Не. Никога не бих го направила. А ти?
Барманът погледна брюнетката и после отново червенокосата.
— Ами… не. Но гледах.
От мястото, където стоеше Хънтър, беше лесно да изтълкува жестовете им. И двамата лъжеха.
Мобилният му телефон светна и затрака върху покривката на масата пред него. Той се намръщи, като видя името на екрана, и после отговори:
— Мишел?
— Робърт, извинявай, че ти се обаждам толкова късно и извън работно време.
Той погледна часовника си.
— Не е толкова късно и аз нямам работно време от… Никога не съм имал.
Тя започна да казва нещо друго, но спря по средата на думата.
— Това „Блек Стоун Чери“ ли са?
Хънтър се заслуша в музиката. Песента се наричаше „Обвини бум-бум“.
— Да — отвърна той. — Знаеш ли тази група?
Мишел едва не се задави, като чу въпроса.
— Дали знам „Блек Стоун Чери“? Шегуваш ли се? Гледала съм ги на живо пет пъти. Къде си?
— В бар-грил „Рейнбоу“ на Сънсет Стрип.
— Сериозно? Това е един от любимите ми барове в Лос Анджелис. Имаш ли нещо против, ако дойда при теб?
Робърт погледна почти празната си чаша.
— Абсолютно нищо. Току-що започнах.
84.
Бар-грилът „Рейнбоу“ беше прочуто, непретенциозно заведение от старата школа на булевард „Сънсет“. Обзавеждането беше семпло, но ефектно — големи червени винилови сепарета и тъмно дърво. Всеки сантиметър от стената беше облепен със снимки на рок звезди. От осемдесетте години „Рейнбоу“ беше известен като любимо място на рокмузиканти и почитателите им, с една от най-непринудените атмосфери в Западен Холивуд. Храната и богатият избор от малцово уиски също не бяха лоши.