Нощни вълци
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #15
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-134-3
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Нощни вълци». Краткое содержание книги:
— След като стана известно, че Кравцов е бил син на Ремизов — каза Фирсов, — започна да ми се прояснява нещо. Като познавам донякъде Хамелеона — досещате се, че това е прякорът на Володин, — се опитах да си представя по-нататъшното му поведение. Портнов, както е известно, се опитва да получи определени документи и да напусне страната.
— Не мисля, че ще успее — не издържа Аленичев.
— Аз само се опитвам да изложа мислите на Володин, възможните му размишления — обясни Фирсов. — Няма съмнение, че Кравцов, който е знаел всичко за баща си, е изпитвал изгаряща омраза към Портнов. Съгласни ли сте дотук?
— Продължавайте — каза Меркулов.
— Кравцов безусловно мрази Портнов и знае, че той се кани да напусне завинаги Русия. Той е бил наблюдателен човек. Честите разходки на Портнов край град Ковальов не може да не са го усъмнили. Разбрал е, че те някак си са свързани с хората от секретния институт.
— Той ли ви е казал за това? — попита Турецки.
— Не, разбира се — отговори Фирсов. — Но това не е толкова важно. По-важното е, че Володин мрази до смърт всичко чуждо. На него и досега му се струва, че води война за бъдещето на Русия. А такива като Портнов са враговете. Кравцов неслучайно е съобщил на Володин координатите на Портнов. Той е разбирал, че сам няма да се справи с него. Тук техните интереси са съвпаднали. Когато са ранили Кравцов, Володин го е доубил. Това е техният закон: доубий падналия, за да не те хване за краката и да те завлече в гроба. И последното — каза Фирсов. — При нас се яви Селезньов.
Съобщението предизвика нужния ефект, макар че никой от присъстващите не проговори. В дадения случай мълчанието беше равно на шок.
— Да — каза Фирсов. — Приятно е да се убедиш, че не всички ни предават. Той наистина дойде сам. И разказа всичко. Този учен не можа да стане предател.
— Кой още знае за това? — попита Турецки.
— Само офицерът, който го е приел, аз, Константин Дмитриевич, е, и сега вие — усмихна се Фирсов.
— Той каза ли ви кога трябва да се срещнат с Портнов? — попита Грязнов.
— Да. Именно за това исках да поговоря с вас. Затова дойдох тук, при Константин Дмитриевич. Чакахме ви.
Четиринадесета глава
Из записките на Турецки
1.
— Следователят не е длъжен да присъства на разпита! — крещеше срещу мен Грязнов.
— Не е длъжен — съгласих се аз. — Но и законът не го забранява, нали?
— Това е идиотизъм.
— Идиотизъм е да ми говориш с такъв тон — уморено му възразих. — Слава, дори Меркулов се съгласи с аргументите ми.
— Аз командвам операцията — решително заяви Грязнов.
— Ти имаш мания за величие. Май ти се струва, че си Фирсов.
Той разбра, че се хаби напразно, и махна с ръка.
— Прави каквото искаш…
— Благодаря — казах аз. — Обичам да правя това, което смятам за необходимо.
И изведнъж той ни в клин, ни в ръкав попита:
— Как сте с Ирина?
А сега де! Трогателна загриженост. Какво си спомни изведнъж за жена ми? Нима семейните ми проблеми са написани на челото ми?
— Благодаря — казах му. — Никак.
Срещата на Портнов и Селезньов трябваше да стане по думите на последния на околовръстния път, край Каширското шосе, в малко крайпътно кафене. От два часа всичко наоколо беше отцепено.
За да не подплашат Портнов, решиха да оставят Селезньов на свобода. Нищо не трябваше да усъмни Портнов.
Всички сервитьори в кафенето бяха сменени няколко дни преди срещата. Ролята на барман изпълняваше оперативен служител от МУР, всички останали бяха кагебисти.
Няколко коли чакаха в готовност и ние с Грязнов седяхме в едната от тях. Слава си поглеждаше часовника на всеки две минути.
— Всичко ще бъде наред — опитах се да го успокоя. — Недей да нервничиш така, за бога!
Той ме изгледа сърдито и промърмори:
— Много приказваш. Заради това не исках да идваш с нас.
— Млъквам — казах и в този момент видях мъж с чанта, който се приближаваше към кафенето. — Стоп. Кой е тоя?
— Селезньов — отговори Грязнов.
— Нещо подрани — погледнах аз часовника си. — Поне с десет минути, ако не и повече.
— Нищо странно — каза Грязнов. — Той е подранил, Портнов ще закъснее.