Тетрарх [bg]

Чиари, макар това да бе псевдоним, бе сред най-доверените му посредници. Гилаелит смачка писмото в шепа и нареди да му донесат кана с пиво. Самият той излезе на терасата, любимото му място за размишления. Там той се загледа в кратера.

Аахан! Това означаваше двер, а отварянето й бе свързано с онези етерни смущения, които бе усетил преди седмици. Дали това бележеше зараждането на война между световете? Защо, защо Тиан бе докарала летящия конструкт тук? Но пък нали самият Гилаелит бе сторил всичко по силите си да привлече тайнственото излъчване в нощта, когато тръбите на органа бяха зазвучали? Независимо дали усилията му бяха я довели тук, или появата й бе случайност, фактите си оставаха непроменени. Сега Тиан беше негова грижа.

Как бе успяла да открадне летящия конструкт? И защо бе нападнала аахимите по такъв безразсъден начин? Тази ситуация излизаше извън контрол. За пръв път от цял век Гилаелит изпитваше страх. Възможно беше рискът да се окаже неоправдано висок. Той отново се допита до числата, ала получената последователност бе двусмислена.

Най-разумно щеше да бъде да отведе Тиан обратно до мястото на катастрофата, да я положи до авариралата машина и да я остави да умре. По някакъв начин тя бе толкова тясно свързана с портала, амплимета и конструкта, че собственикът на машината трябваше да я търси.

Макар и неохотно, тетрархът се спря именно на това решение. Той нямаше намерение да рискува живота си за една саката крадла, без значение колко щеше да го измъчва споменът за очите й. И по-рано бе виждал този поглед, нищо добро не произтичаше от него.

Амплиметът беше нещо друго. Изкуството и Науката за земята бяха делото на живота му. Този бипирамидален кристал можеше да го отведе до онази сърцевина, която до този момент винаги бе убягвала на Гилаелит. От него нямаше да се откаже, освен ако не съществуваше риск да изгуби всичко. А този риск щеше да съществува, докато не откриеше по какъв начин Тиан е успяла да открадне летящия конструкт. И тук се криеше проблемът. Всеки компетентен гадател можеше да разчете аурата, излъчвана от амплимета. Ако тетрархът изоставеше конструкта, но задържеше кристала, в машината биха останали достатъчно следи, за да бъде кристалът проследен до Нириандиол.

Трябваше да вземе решение бързо. Дали амплиметът си струваше този риск? Ако не, решението ставаше елементарно. Той слезе при органа, за да прецени какво да прави с кристала.

Там тетрархът премести лоста, отварящ таванския прозорец високо над него. Слабите лъчи на лунния сърп се разляха върху работната му маса, скрежовития глобус и амплимета, положен върху парче разгърнато черно кадифе. Кристалът сияеше силно, а понякога в сърцевината му настъпваха изменения в интензивността. Странно и интригуващо.