Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
В ума ми се прокрадна едно логично съмнение. Ако дон Хуан правеше всичко това, той трябваше да тича в кръг с невероятна скорост. Бързината в появата на различните звуци правеше тази алтернатива невъзможна. Тогава реших, че в края на краищата дон Хуан има съучастници. Щеше ми се да се впусна в разсъждения кои биха могли да бъдат те, но интензивността на звуците завладя цялото ми внимание. Наистина не можех да мисля ясно, но не ме беше страх, сигурно бях просто смаян от качеството на звуците. Пляскането наистина вибрираше. Всъщност тези особени вибрации изглежда бяха насочени към корема ми или може би аз ги възприемах с долната част на коремната си област.
Осъзнаването на всичко това мигновено прогони моето чувство за обективност и надменност. Звуците атакуваха корема ми! Хрумна ми въпросът: „Ами ако това не е дон Хуан?“ Паникьосах се. Напрегнах коремните си мускули и притиснах бедра към смачканото си на топка сако.
Звуците се увеличиха и ускориха, сякаш знаеха, че съм загубил своята увереност. Вибрациите им бяха толкова интензивни, че ми се доповръща. Помъчих се да потисна усещането, че всеки момент ще повърна. Поех си дълбоко въздух и започнах да пея своите пейотени песни. Повърнах и пляскащите звуци изведнъж спряха. Останаха звуците на щурците, на вятъра и далечният накъсан лай на койоти. Рязкото спиране ми позволи малък отдих и аз можах да се опомня. Само преди малко бях в най-приповдигнато настроение, уверен и надменен. Очевидно напълно се бях провалил в преценката на ситуацията. Дори ако дон Хуан имаше съучастници, за тях би било технически невъзможно да възпроизведат звуци, които да засегнат стомаха ми. За да възпроизведат звуци с такава интензивност, те би трябвало да разполагат с нещо извън своите възможности и представи. Явно феномена, който преживях, не беше игра и теорията за „още един от номерата на дон Хуан“ беше само мое недодялано обяснение.
Имах спазми и непреодолимо желание да се претърколя и да си опъна краката. Реших да се придвижа надясно, за да махна лицето си от мястото, на което бях повърнал. В мига, в който започнах да пълзя, чух много тихо скърцане точно над лявото си ухо. Замръзнах на място. Скърцането се повтори от другата страна на главата ми. Беше единичен звук. Помислих си, че наподобява скърцане на врата. Почаках, но не чух нищо повече и реших отново да се помръдна. Тъкмо бях започнал да въртя главата си надясно, когато нещо едва не ме накара да скоча. Потоп от скърцания ме погълна на часа. Бяха ту като скърцане на врата, ту като писукане на плъхове или морски свинчета. Не бяха силни или интензивни, а много тихи и коварни и ми причиняваха мъчителни повици за повръщане. Спряха така, както бяха започнали — постепенно намаляваха, докато можех да чуя само едно или две едновременно.
После чух шум като от крила на голяма птица, помитащи върховете на храстите. Сякаш кръжеше над главата ми. Тихите скърцания отново се засилиха, пляскането на крилата — също. Като че ли над главата ми имаше нещо като рояк гигантски птици, удрящи меките си крила. Двата вида звуци се сляха в една вълна, която ме обгърна. Почувствах, че се нося, провесен в огромна, люлееща се вълна, Писъците и пляскането бяха така равномерни, че ги усещах по цялото си тяло. Пляскащите крила на рояка птици сякаш ме дърпаше отгоре, докато писукането на армията плъхове ме дърпаше отдолу и отстрани.
У мене вече нямаше съмнение, че със своята пълна глупост си бях докарал нещо ужасно. Стиснах зъби, поех си дълбоко въздух и запях пейотените песни.
Звуците продължиха много дълго и аз им се опълчих с цялата си мощ. Когато заглъхнаха, отново имаше нарушавана „тишина“, каквато съм свикнал да я възприемам, т.е. можех да доловя само естествените звуци на насекомите и на вятъра. Времето на тишина за мен беше дори по-пагубно от това с шумовете. Започнах да мисля и да преценявам своето положение, но разсъждението ме хвърли в паника. Разбрах, че съм загубен. Нямах нито познание, нито енергия, за да предотвратя това, което ме обграждаше, каквото и да беше то. Бях напълно безпомощен, проснат върху това, което бях повърнал. Реших, че краят на живота ми е дошъл и заплаках. Исках да помисля за живота си, но не знаех откъде да започна. Нищо от това, което бях направил в него, не си заслужаваше това последно, крайно ударение. Затова нямаше за какво да мисля. Осъзнах с изключителна острота, че от последния път, когато изпитах подобен страх, съм се променил. Този път бях по-празен. Имах по-малко лични чувства у себе си.