Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
Не беше войник от Гуркул, не беше и някоя отрепка, подмамен от наградата за главата й. Не беше разбойник, нито пък избягал роб. Какъв тогава беше? И какво търсеше в тези земи? Сигурно е един от тях и е дошъл за нея.
Ядач.
Кой друг би се скитал из Лошите земи невъоръжен, ако не някой ядач? Досега не бе осъзнала, че чак толкова много държат да я заловят.
Възрастният мъж продължаваше да стои неподвижно и да се усмихва. Феро бавно се пресегна за втора стрела. Той проследи движението без всякакво притеснение в погледа.
— Това наистина не е необходимо — каза бавно, с плътен глас.
Тя закачи стрелата и опъна лъка. Мъжът отново не помръдна. Феро вдигна рамене и се прицели внимателно. Той продължи да й се усмихва безгрижно. Тя отново стреля и отново пропусна. Този път стрелата й мина от другата страна на мъжа и изчезна в далечината.
Един пропуск беше възможен, дори тя го признаваше, но втори — нещо не бе наред. Ако имаше нещо на този свят, от което Феро да разбира, то това беше как да убива. Старият глупак би трябвало да е пронизан и да кърви обилно по каменистата земя. Но той просто си стоеше и не спираше да се усмихва, сякаш й казваше: „Знаеш по-малко, отколкото си мислиш, а аз знам всичко.“
Цялата тази работа ставаше крайно унизителна.
— Кой си ти, дърто копеле?
— Наричат ме Юлвей.
— На мен и „дърто копеле“ ми върши работа. — Феро хвърли лъка на земята и свали ръце. Отпусна ги от двете си страни и застана така, че дясната й ръка да е скрита зад тялото. Извъртя китка и извитият нож се плъзна от ръкава й и падна в очакващата го отдолу длан. Има много начини да убиеш човек, ако един не проработи, пробваш друг.
Феро не бе от хората, които се отказват при най-малката трудност.
Юлвей бавно тръгна към нея с шляпащи по скалите боси ходила и тихо подрънкване на гривни. Странно, като си помислиш. Щом при всяко движение издава такъв шум, как тогава се е промъкнал незабелязано зад гърба й?
— Какво искаш?
— Искам да ти помогна. — Той пристъпи напред и спря на по-малко от една ръка разстояние от Феро. Продължаваше да се усмихва.
С ножа Феро бе бърза като змия и два пъти по-смъртоносна, което, ако можеха, останалите мъртви войници биха потвърдили. Извитото острие се превърна в размазана, блестяща дъга, насочена с всичката й сила и ярост. Ако Юлвей продължаваше да стои там, където се бе намирал само преди миг, сега главата му трябваше да падне посечена. Само дето не падна. Стоеше на крачка по-наляво.
Феро с крясък се хвърли към него и засили острия връх на ножа към сърцето му, но прониза само въздух. Юлвей отново стоеше на предишното си място, все така неподвижен и усмихнат. Много странно. Тя запристъпва внимателно около него. Обутите й в сандали крака риеха в прахта, лявата й ръка опипваше въздуха пред нея, а дясната стискаше здраво ножа. Трябва да внимава — това е магия.
— Няма нужда да се ядосваш, тук съм, за да ти помогна.
— Майната й на помощта ти — изсъска му Феро.
— Но ти се нуждаеш от нея страшно много. Те идват за теб, Феро. Из хълмовете е пълно с войници, много войници.
— Ще им избягам.
— Твърде много са. Не можеш да избягаш от всички.
Тя огледа пронизаните тела наоколо.
— Тогава ще нахраня лешоядите с тях.
— Не и този път. Те не са сами. Водят помощ. — При думата „помощ“ дълбокият му глас стана още по-плътен.
— Свещеници? — смръщи чело Феро.
— Да, но има и друго. — Очите му силно се разшириха. — Ядач — прошепна Юлвей. — Смятат да те заловят жива. Императорът иска да послужиш за пример на другите. Наумил си е да те показва.
— Да го духа императорът — презрително изсумтя Феро.
— Чух, че това вече си му го правила.
Тя изръмжа и отново вдигна ножа, но сега той вече не беше нож. Вместо него стискаше в ръка съскаща, отровна змия с отворена и готова да хапе уста.
— Пфу! — Феро я пусна на земята и стовари мощно крака си върху главата на влечугото. В момента на удара змията отново беше нож и острието му изпука силно и се счупи на две.
— Ще те хванат — каза възрастният мъж. — Ще те заловят и ще те отведат на градския площад, където ще счупят краката ти с чукове, за да не можеш никога повече да бягаш. После ще те развеждат по улиците на Шафа, гола, възседнала наопаки магаре, а хората ще се струпват от двете страни на улицата, за да крещят обиди.
Феро го погледна навъсено, но той продължи:
— Ще те затворят в клетка пред двореца, където да умреш от глад. Ще се печеш бавно на жаркото слънце, докато добрият народ на Гуркул се изреди да те обсипе с подигравки, плюнка, ще те замеря с изпражнения през решетката. Ако имаш късмет, ще ти дават да пиеш пикня. Когато накрая умреш, ще те оставят да изгниеш в клетката, докато мухите те изяждат парченце по парченце. Останалите роби ще видят как изглежда свободата и ще решат, че така са си по-добре.