Моето семейство и други животни
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Моето семейство и други животни». Краткое содержание книги:
За учудване на всички (включително и на Додо)от този съюз се роди кученце — странно скимтящо топчесто създание с конструкцията на майка си и с козина на особени кафяви и бели петна като баща си. Това, че се превърна внезапно в майка, се видя на Додо доста упадъчно и тя едва не получи нервно сътресение, защото се разкъсваше между желанието да бъде при кученцето си и подтика да бъде колкото се може по-близко до мама. Ние обаче не съзнавахме този психологически смут. Накрая Додо реши да направи компромис — вървеше подир мама и носеше кученцето си в зъби. Прави това цяла сутрин, докато разбрахме каква е причината. Нещастното новородено висеше от устата й надолу с главата и телцето му се полюшваше, а Додо тромаво се мъкнеше по петите на мама. Карахме й се, молехме я да престане, но напразно. Накрая мама се принуди да стои в спалнята си с Додо и кученцето, а ние им носехме храна на табла. Но дори и това не разреши въпроса — само мама да станеше от стола, и Додо, вечно нащрек, захапваше кученцето и започваше да гледа мама с уплашени очи, готова да хукне подире й, ако стане нужда.
— Ако продължава така, кученцето ще се превърне на жираф — забеляза Лесли.
— Зная. Горкото! — отвърна мама. — Но какво мога да направя? Само да посегна за цигара и тя го взема в устата си.
— Най-лесното разрешение е да го удавим — каза Лари. — И без това като порасне ще бъде отвратително животно. Погледни родителите му!
— В никакъв случай няма да го давиш! — възмутено извика мама.
— Ужасен си, Лари. Клетото животинче! — каза Марго.
— Смятам, че това е нелепо — да позволиш на едно куче да те прикове към стола.
— Кучето е мое, аз самата искам да седя на стола и толкова — твърдо каза мама.
— Но за колко време? Това може да продължи месеци наред.
— Ще измисля нещо — отвърна мама с достойнство.
Накрая мама намери разрешение на въпроса и то беше много просто: нае най-малката дъщеря на домашната помощница да носи кученцето подир Додо. Додо беше много доволна от това споразумение и мама отново можеше да се движи из къщата. Приличаше на източен владетел — влачеше се от стая в стая, Додо топуркаше по петите й, а момичето — София — довършваше шествието изплезило език; с очи, присвити от усилието, то носеше на ръце възглавница, на която се бе разположил странният наследник на Додо. Ако мама се задържаше на едно място по-дълго време, София почтително поставяше възглавницата на пода, а Додо се спускаше към нея и дълбоко въздъхваше. Щом мама се наканеше да отиде до друга част на къщата, Додо слизаше от възглавницата, отърсваше се и заемаше мястото си в кавалкадата, а София вдигаше високо възглавницата, сякаш на нея бе положена корона. Мама надникваше над очилата, за да се увери, че всички са готови, леко кимваше и колоната започваше да се вие по пътя към следващото място.
Привечер мама излизаше на разходка с кучетата и семейството много се забавляваше да гледа как слизат по хълма. Роджър, като най-възрастен, водеше шествието, следван от Пикльо и Посерко. След тях вървеше мама, с огромна сламена шапка на главата, с която приличаше на оживяла гъба. В едната си ръка стискаше голяма лопата, с която изкопаваше интересни диви растения. Додо се тътреше подире й с изпъкнали очи и увиснал език, а София завършваше колоната — стъпваше тържествено, понесла царственото кученце върху възглавницата. Лари наричаше това „Цирка на мама“ и я дразнеше, като крещеше от прозореца:
— Хей! Госпожо! Кога е големият номер?
Лари закупи шише със стимулатор за коса, за да може мама, както ни обясни той, да направи няколко експеримента със София и да се опита да я превърне в „брадата дама“.
— От туй се нуждае представлението ви, госпожо — уверяваше той мама с дрезгав глас. — Да е по-изискано, значи. Едно представление е изискано само ако в него има брадата дама.
Независимо от всичко това мама продължаваше да води необикновения керван към маслиновите горички всеки следобед в пет часа.
В северната част на острова имаше голямо езеро с приятното, звучно име Антиотиса и то стана едно от любимите ни места. Беше дълго около миля — проточила се плитка водна равнина, обрасла гъсто по края с папур и тръстики. Голяма, леко заоблена дюна от ситен бял пясък го отделяше от морето. Винаги, когато ходехме на езерото, Теодор ни придружаваше, защото езерцата, рововете и мочурливите понори по брега ни предоставяха богато поле за изследвания. Лесли винаги понасяше и артилерията си, тъй като тръстиковият гъсталак гъмжеше от дивеч, а Лари не пропускаше да вземе огромен харпун и стоеше по цели часове край потока, който свързваше езерото с морето, като се мъчеше да улучи някоя от големите риби, плуващи там. Мама се натоварваше с кошници, пълни с храна, с празни кошници за растения и с различни градинарски инструменти, с които да изкопава находките си. Марго беше може би най-леко екипирана — с бански костюм, голяма кърпа и шише с течност за почерняване. С такъв багаж пътешествията ни до Антиотиса напомняха на големи експедиции.