Изчезналите
- Автор: Муни Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Изчезналите». Краткое содержание книги:
— Току-що започнахме да се свързваме с полицейските управления из страната — обяснява Банвил. — Те ще ни изпратят по електронна поща или факс нужните досиета. Ще бъде колосален труд — седмици, а може и месеци наред.
Дарби намира таблото с надпис „Колорадо“. Кимбърли Санчес е най-отгоре. Под нея са наредени още осем жени.
— Все не ми излиза от главата историята на Манинг за извършеното над него нападение при онази бензиностанция — казва Банвил. — Мислиш ли, че е дело на Бойл?
— Да — отвръща Дарби.
— Но той вече е започнал да подхвърля улики около Славик. За какво му е да поема риска от подобна инсценировка?
— Като напада Манинг, Бойл го превръща в очевидец, който ще може един ден да закове Славик с показанията си.
— За Бойл е от особено значение Манинг да е постоянно в течение на разследванията — допълва Куп. — Мисля, че именно поради това съображение двамата са организирали бомбените атентати в лабораторията и болницата. Те ги правят да приличат на терористични нападения, което им осигурява намесата на федералните.
— Което пък позволява на Манинг да дърпа конците.
Дарби кимва.
— Разбира се, може и да бъркаме. За съжаление и двамата, които биха могли да отговорят на възникналите въпроси, са мъртви.
В стаята надниква някакъв униформен.
— Мат, търсят те по телефона. Инспектор Пол Уогнър от Монтана. Било спешно.
— Задръж го на телефона. Идвам веднага. — Банвил поглежда Дарби. — Тази сутрин направиха аутопсия на Манинг и Бойл. В твоята къща е идвал Манинг. Върху костта на лявата му ръка откриха тънък като косъм белег от счупвано. Мислех, че ще ти е любопитно да го знаеш.
Банвил ги оставя насаме в помещение, пълно с изчезнали жени. Погледът на Дарби се плъзга по табло с надпис „Сиатъл“ и нови снимки на изчезнали, а по-нататък още табла и още снимки — част от тях надписани, а други не.
— Погледни тук — обажда се Куп.
От таблото гледат усмихнатите образи на шест жени. Отгоре не се вижда име на щата. Няма и каквито да било други надписи.
— Ако се съди по прическите и облеклото, тези снимки са от осемдесетте години — отбелязва Куп.
Една жена с бледа кожа и руси коси й се струва позната. Неизвестно защо. Като че ли нещо в чертите на лицето…
И Дарби си спомня. Русата жена от таблото е същата, чиято снимка й бе дала гледачката. Намерена сред приготвените за даряване от Шийла дрехи. Дарби я бе показала на майка си. Дъщерята на Синди Грийнлиф, Реджина, каза тогава Шийла. Двете играехте заедно. Преселиха се в Минесота, когато ти беше на пет, мисля. Синди ми прати една Коледа картичка с образа на Реджи.
Дарби откача снимката от таблото.
— Искам да копирам тази — пояснява тя. — Веднага се връщам.
Глава 74
Докато търси из коридорите цветна копирна машина, Дарби се натъква на униформен полицай, който води някаква възрастна жена към кабинета на Банвил.
Тази жена е без съмнение Хелена Крус. И двете с Мелани имат повдигнати скули и малки уши, които лесно се зачервяват от студа.
— Дарби — промълвява Хелена с дрезгав шепот. — Дарби Маккормик.
— Здравейте, госпожо Крус.
— Госпожице. С Тед се разведохме много отдавна. — Майката на Мелани полага голямо усилие да не допусне спомена за ония непоносими времена до израза на лицето си. — По телевизията само твоето име повтарят. Във връзка с работата ти в криминалната лаборатория.
— Знам.
— А знаеш ли вече какво е станало с Мел?
Дарби не отговаря.
— Моля те, ако научиш нещо… — Гласът на жената се пречупва, но тя бързо се овладява. — Непременно трябва да разбера. Моля те. Не мога да живея повече с тази неизвестност.
— Инспектор Банвил ще ви каже. Той е в кабинета си. Нека ви придружа.
— Но и ти знаеш какво е станало, нали? Изписано е върху лицето ти.
— Съжалявам. — Как ми се иска да кажа колко много наистина съжалявам.
Хелена Крус устремява поглед към върховете на обувките си.
— Тази заран, когато пристигнах в Белхам, минах покрай старата ни къща. Не съм била там от години. Някаква жена метеше листата отпред, а в пясъка си играеше дъщеричката й. На същото място, в ъгъла на двора, където обичаше да играе и Мел. Двете с нея прекарвахте там часове наред като малки. Мелани издигаше пясъчни замъци, а ти ги рушеше. Но тя никога не се сърдеше. Тя никога и за нищо не се сърдеше.