Нифрон се въздига

Той пристъпи напред, насочил обвинителен пръст.

- Да спечелиш доверието ни? Да поведеш тази армия в капан, както сторихте с Гаунт? Ти ли беше? Беше ли там? Беше ли един от онези, които го грабнаха?

Паркър хвърли поглед към мечовете на Ейдриън.

- Или целта ти е да ме убиеш? - рече той, отстъпвайки назад. Ущри си главата в една тенджера, паднала с дрънчене. Шумът накара Паркър да подскочи.

- Симс! Фал! - изкряка той и двамата постови влетяха вътре.

- Вземете мечовете му. Вържете го за някой стълб. Махнете го от...

- Не разбираш. Ариста не е ваш враг - намеси се Ейдриън.

- Всичко разбирам.

- Тя беше подведена от империята, също както и Гаунт.

- Значи и тя е изчезнала?

- Не, в момента е в Ратибор и планира бунт, който да помогце на атаката ви.

Паркър се изсмя.

- О, моля те. Имаш нужда от уроци по лъжа. Меленгарска принцеса да организира въстание в Ратибор? Извлечете го.

Един от войниците извади меча си.

- Свали оръжията си - веднага!

Ейдриън прецени възможностите си. Можеше да избяга, но така нямаше да има друга възможност да ги убеди. Вземането на Паркър за заложник изискваше да убие Симс и Фал, с което щеше да унищожи всяка възможност да получи доверието им. Лишен от избор, той въздъхна и откачи колана си.

- Колко точно сте сигурна, че Ейдриън ще успее да убеди националистите да нападнат утре сутринта? - попита Гланц, седнал на масата в дома на Дънлапови. Бурята навън продължаваше да бушува.

- Уверена съм точно толкова в неговия успех, колкото и в този на нашето начинание - отвърна Ариста.

Гланц се усмихна под мустак:

- Все забравям, че сте дипломат.

Осмина други седяха край масата. Върху й бе разпъната карта на града, затисната с разни дрънкулки. Присъстващите бяха избрани от Ейдриън, доктор Герънд, Гланц или Емъри, който вече се бе изправил на крака и омиташе всичко, сложено от госпожа Дънлап под носа му.

Ройс и Ейдриън ги нямаше, така че Ариста бе прекарала по-го-лямата част от времето си в разговори с младия господин Дорн. Той вече не заекваше при изговарянето на малкото й име, ала възхищението в очите му не можеше да бъде сбъркано. Ариста се улови да се усмихва засрамено. Той имаше красиво лице - ведро и разпалено - и макар да бе по-млад дори от Олрик, струваше й се много по-зрял. Може би това се дължеше на трудностите и борбата.

Откакто бе дошъл в съзнание, тя бе говорила за изпитанията, довели я тук. Той й бе разказал как смъртта на майка му му дала живот и какво било да израснеш като войнишки син. И двамата споделиха спомени за пожарите, лишили ги от близки. Тя слушаше как той разказва напрегнато за сирашката съдба и очите й се наливаха със сълзи. Осъзна, че Емъри би могъл да промени света, ако се бе родил благородник. Слушайки неговата страст за справедливост и съчувствие, осъзна, че това би могла да очаква от Дигън Гаунт, обикновен човек със сърцето на крал.