Нифрон се въздига

- Спри или...

Преди Гил да успее да довърши, мъжът удари плоската страна на меча. Пренеслата се по острието вибрация накара Гил да изпусне оръжието. Миг по-късно то се намираше в ръцете на мъжа, насочено към бившия си стопанин.

- Заповядах ти нещо, постови - сопна се странникът. - Не съм свикнал да повтарям. Движение или ще заповядам да те нашибат с камшик.

Мъжът му върна меча, влошавайки нещата още повече.

- Как ти е името, постови?

- Гил... сър - рече той, добавяйки сър за всеки случай - мъжът можеше да се окаже офицер.

- Занапред, Гил, когато си на пост, донеси си арбалет и не позволявай никому да се доближи на повече от сто фута, без да го надупчиш, ясно?

Мъжът не дочака отговор. Премина край него и продължи да крачи по хълма сред влажната трева.

- Да, сър, но не разполагам с арбалет - рече Гил, подтичвайки подире му.

- В такъв случай се сдобий с такъв - посъветва през рамо мъжът.

- Да, сър - Гил кимна, макар че непознатият беше пред него. Последният мина покрай палатките, отправяйки се към средата на лагера. Всички се бяха притаили на сушина и никой не го видя. Палатките бяха хаотична сбирщина от въжета и опънато между пръчки платнище. Нямаше две еднакви; войниците бяха грабили каквото им попадне. Повечето платнища бяха изрязани от корабни платна, взети във Вернес и Килнар. Други пък бяха изработени от чаршафи. В много редки случаи се виждаха истински палатки.

Мъжът спря на върха на хълма. Когато Гил го настигна, запита:

- Коя от тези палатки принадлежи на Паркър?

- Паркър? Той не е в палатка, сър. В онази ферма е - Гил посочи.

- Защо си напуснал поста, Гил? - изръмжа сержант Милфорд, излизащ от палатката си, премигващ на дъжда. Беше увит в наметало, изпод което се виждаха бледите му боси крака.

- Аз... - започна Гил, но непознатият се намеси.

- Кой е това? - попита той, отивайки до Милфорд и заставайки с ръце на хълбоците.

- Това е сержант Милфорд, сър - отвърна Гил. Сержантът изглеждаше объркан.

Странникът го огледа и поклати глава.

- Сержант, къде в името на Марибор ти е мечът?

- В палатката, но...

- Не смяташ за нужно да носиш меч, когато вражеската армия се намира на една миля и може да нападне всяка минута?

- Спях, сър!

- Вдигни глава, сержант! - рече мъжът. Сержантът изпълни заповедта, потрепвайки от дъжда. - Както виждаш, почти е утро.

- Да, сър. Съжалявам, сър.

- Сега се облечи и сложи нов постови на мястото на Гил, ясно ли е?

- Да, сър, веднага!

- Гил!

- Да, сър! - отзова се повиканият.

- Да тръгваме. Закъснявам.

- Да, сър! - Гил отново го последва, свивайки объркано рамене при подминаването на сержанта.

Войската бе разположена на Бингъмския хълм, очевидно получил името си от фермера Бингъм, отглеждащ ечемик и ръж в ближните поля. Гил беше чул, че имало голяма гълчава, когато командир Гаунт уведомил Бингъм, че армията ще използва фермата му, а самият Гаунт ще направи от дома му своя главна квартира. Пасторалният дом със сламен покрив и дървени греди се бе оказал заобиколен от лагерно море. Някога растящите край алеята цветя бяха потъпкани от стотици ботуши. В плевнята се помещаваха офицерите, а конюшнята бе префасонирана в склад и таверна за по-висшестоящите. Навсякъде се издигаха палатки, стотици лагерни огньове бяха обгорили земята.

- Уведоми командир Паркър за присъствието ми - каза странникът на един от пазачите на верандата.

- А за кого да предам?

- Маршал лорд Блекуотър.

Постовият се поколеба за миг, сетне изчезна вътре. Появи се бързо и задържа вратата отворена.

- Благодаря ти, Гил. Свободен си - рече мъжът, пристъпвайки вътре.

- Ти ли си командир Паркър? - обърна се Ейдриън към едрия мъж пред себе си, облечен в р>са черна жилетка и изцапани бели бричове. Чип нос увенчаваше средата на физиономията му, от своя страна положена върху тлъста гуша.

Седеше пред грубовата дървена маса, отрупана със свещи, карти, депеши и димяща чиния яйца със сланина. Изправи се, вземайки салфетка от яката си и обърсвайки уста.

- Да, а вие сте маршал Блекуотър? Не бях уведомен за...

- Маршал лорд Блекуотър - поправи го Ейдриън с приятелска усмивка и му подаде писмата си.

Паркър пое пергамента, отвори го грубо и започна да чете.

Кривести дървени греди разделяха жълтеещите стени. По тях бяха наокачени съдове, чували, готварски принадлежности и нещо, което Ейдриън определи като меча и наметалото на командира. Кошници, кофи и стомни бяха струпани по ъглите. Подът имаше наклон, отвеждащ до камината.

След като прочете писмото, Паркър седна и отново затъкна салфетката в яката си.