Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
Вдигнал глава и разперил настрани мечовете, за да закача повече народ, той тръгна по средата на платното право срещу хората и те припряно се дръпнаха, за да му правят път. Четирима плещести носачи с боядисани муцуни пресякоха улицата, носейки сребриста носилка. Зад перденцата надникна красиво студено личице с извити мигли. Румата свали шапка и се поклони. Беше дона Окана, сегашната фаворитка на нашия орел, дон Реба. Като съгледа великолепния кавалер, тя меланхолично и многозначително му се усмихна. Той без запъване можеше да наброи поне двадесетина благородни кавалери, които, ако ги удостоеше някой с такава усмивка, щяха да хукнат при жените и любовниците с радостната вест: „Сега всички други да се пазят, всички ще купя и продам, ще им дам да се разберат…“ Такива усмивки бяха нещо рядко и понякога струваха неоценимо скъпо. Румата спря и дълго гледа след носилката. Трябва да се реша, помисли си той. Трябва най-после да се реша… Настръхна при мисълта какво щеше да му струва това. Но трябва… Трябва… Решено е, помисли си той, все едно, друг път няма. Довечера. Той стигна оръжейния магазин, където одеве се беше отбивал да пита колко струват кинжалите и да послуша стихове. Ето каква била работата… Значи твоят ред бил дошъл, добри ми отче Гаук…
Тълпата беше се разпръснала вече. Вратата на магазина беше откачена от пантите, прозорците изкъртени. На прага, запънал крак в рамката на вратата, стоеше грамаден щурмовак със сива рубашка. Друг щурмовак, по-слаб, беше клекнал до стената. Вятърът носеше по платното на улицата изписани листове.
Грамадният щурмовак пъхна пръст в устата си, посмука го, после го извади и го огледа внимателно. На пръста имаше кръв. Щурмовакът улови погледа на Румата и добродушно просъска:
— Хапе, мръсникът му, като пор…
Вторият щурмовак бързо се изкиска. Един такъв мършавичък, бледен хлапак, неуверен, с пъпчиво лице, веднага си личеше, че е новак, змийче, пале…
— Какво е станало тук? — попита Румата.
— Спипахме един скрит книжник — нервно каза палето.
Дангалакът пак започна да смуче пръста си, без да променя позата си.
— Мир-рно! — тихо изкомандува Румата.
Палето бързешката скочи и прибра брадвата. Дангалакът се позамисли, но накрая прибра краката си и застана доста изправено.
— Какъв е този книжник? — попита Румата.
— Съвсем не зная — каза палето. — По заповед на отец Цупик…
— И какво стана? Арестувахте ли го?
— Тъй вярно. Арестувахме го.
— Това е добре — каза Румата.
Това наистина никак не беше лошо. Оставаше му още време. Няма нищо по-скъпо от времето, помисли си той. Един час се равнява на един живот, един ден е безценен.
— И къде го откарахте? В Кулата ли?
— А? — смутено попита палето.
— Питам, в Кулата ли е той сега?
На пъпчивото лице се разля неуверена усмивка. Дангалакът заръмжа. Румата рязко се обърна. Там, от другата страна на улицата, на горния праг на една врата като чувал с дрипи висеше трупът на отец Гаук. Няколко дрипави хлапета със зяпнали уста и опулени очи го гледаха от двора.
— Сега в Кулата не се изпраща всеки — добродушно изхриптя зад гърба му дангалакът. — Сега тия работи ги правим бързо. Примката на шията и хайде на разходка…
Палето отново се изкиска. Румата с невиждащи очи се извърна към него и бавно прекоси улицата. Лицето на печалния поет беше черно и неузнаваемо. Румата наведе очи. Само ръцете бяха му познати, дългите слаби пръсти, изцапани с мастило…
Румата се обърна и си тръгна. Добрият слаб Гаук… Звярът има сърце. И ние знаем къде се намира той. И това е най-страшното, мой кротки, безпомощен приятелю. Знаем къде е то, но не можем да го прободем, без да пролеем кръвта на хиляди наплашени, заблудени, слепи хора, които не се съмняват в нищо. А те са толкова много, безнадеждно много — невежи, разединени, озлобени от вечния неблагодарен труд, унизени, неспособни да надмогнат мисълта как да спечелят още една медна пара повече… И още не можем да ги научим, да ги обединим, да ги насочим, да ги спасим от самите тях. Рано, прекалено рано, цели векове по-рано, отколкото е възможно, в Арканар се появи сивото тресавище, то няма да срещне съпротива и ни остава само едно: да спасим малцината, които могат да се спасят. Будах, Тара, Нанин и да речем, още десетина или най-много двадесетина души…