Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
Изведнъж той почувствува, че го болят всички мускули като след тежка работа. Хайде-хайде, тихо си каза той. Нищо страшно няма, всичко мина. Просто избухване. Мигновено избухване и всичко вече мина. Все пак аз съм човек и нищо животинско не ми е чуждо… Това са просто нерви. Нервите и напрежението през последните дни… И главното чувството, че се надвесва някаква сянка. Не се знае чия, не се знае откъде, но тя се надвесваше и се надвесваше неизбежно…
Тази неизбежност се чувствуваше във всичко. И в това, че щурмоваците, които съвсем доскоро страхливо се въртяха около казармите, а сега с извадени брадви свободно се разхождаха по средата на улиците, където преди се разрешаваше да ходят само благородните донове. И в това, че от града изчезнаха уличните певци, разказвачи, танцьори и акробати. И в това, че гражданите престанаха да пеят песнички с политическо съдържание, станаха твърде сериозни и съвсем точно знаеха какво е потребно за благото на държавата. И в това, че внезапно и необяснимо защо беше затворено пристанището. И в това, че бяха разрушени и изгорени „от възмутения народ“ всички магазинчета, в които се продаваха редки предмети — единствените места в кралството, където човек можеше да си купи или да вземе за временно ползване книги и ръкописи на всички езици в Империята и на древните, сега мъртви езици на местното население в Задпроливието. И в това, че украшението на града, лъскавата кула на астрологическата обсерватория, сега стърчеше в синьото небе като черен прогнил зъб, изгоряла при „случаен пожар“. И в това, че консумацията на алкохол през последните две години беше се увеличила четири пъти — и то в Арканар, който открай време се славеше с необузданото си пиянство. И в това, че постоянно наплашените, угнетени селяни съвсем се заровиха под земята в своите Райски колиби и Въздушни целувки и не се осмеляваха да излизат от землянките си дори за най-необходимата полска работа. И в това, че старият лешояд Вага Колелото се беше преселил в града, надушвайки голяма плячка… Някъде вдън двореца, в разкошните си покои, където болният от подагра крал, двадесет години слънце не видял от страх пред всичко на света, син на собствения си прадядо, слабоумно се киска и подписва една след друга страшни заповеди, които обричат на мъчителна смърт най-честните и безкористни хора, някъде там береше чудовищен цирей и трябваше да се очаква, че ако не днес, то утре този цирей ще се пукне…
Румата се подхлъзна на един пръснат пъпеш и вдигна глава. Намираше се на улица „Премногоблагодарност“, в царството на солидните търговци, сарафи и майстори златари. От двете страни се издигаха солидни стари къщи с магазини и житарници, тротоарите тук бяха широки, а платното настлано с гранитни блокчета. Обикновено тук се срещаха благородници и по-богати хора, но сега срещу Румата напираше гъста тълпа от възбудени хора от простолюдието. Те предпазливо заобикаляха Румата и раболепно го поглеждаха, а мнозина за всеки случай се покланяха. По прозорците на горните етажи се мяркаха дебели лица, на които се заковаваше възбудено любопитство. Някъде отпред някой началнически подвикваше: „Хайде, минавай!… Разпръсни се!… Хайде, бързо!…“ В тълпата си говореха:
— Тъкмо в тях е злото, от тях най-много трябва да се боиш. На вид са тихи, добродушни, почтени, гледаш го — търговец като търговец, а отвътре горчив като отрова…
— Ама те как го… Аз съм свикнал с тези работи, но, повярвай ми, като гледах, повдигна ми се…
— А те пет пари не дават… Ербап момчета. Просто се радвам. Такива няма да те предадат.
— А пък може би не трябва така? Все пак човек е, жива душа… Щом е грешен, накажете го, поучете го, а защо трябва така?
— Остави тези работи… По-тихо говори, първо, наоколо има хора… Господарю, а, господарю!
— Но че е стопанин, стопанин е. Има хубаво сукно, ако ги натиснем, ще го дадат, няма да се пазарят… Но да побързаме, че онези, Пакиновите закупчици, ще го задигнат…
— Ти, момчето ми, най-важното е да не се съмняваш. Вярвай ми, това е най-важното. Щом властите така постъпват, значи знаят какво правят…
Пак са пречукали някого, помисли си Румата. Дощя му се да се отбие и да заобиколи мястото, откъдето идваше тълпата и където викаха — минавай, разпръсквай се. Но не се отби. Само прекара ръка по косите си, да не би някой паднал кичур да закрие камъка на златния му обръч. Камъкът не беше камък, а обектив на телепредавател, а обръчът не беше обръч, а предавател. Историците на Земята виждаха и чуваха всичко, което виждаха и чуваха двеста и петдесетте разузнавачи на деветте континента на планетата. И затова разузнавачите бяха задължени да гледат и слушат.