Кресчендо

— Махни се от пътя и паркирай до онези храсти — инструктирах Ви.

Тя се приведе и се вгледа към храстите.

— Това между нас и храстите някаква канавка ли е?

— Не е много дълбока. Имай ми доверие, ще се справим.

— На мен ми изглежда дълбока. Това е додж, не е хамър.

— Доджът не е много тежък. Ако заседнем, ще изляза и ще бутам.

Ви даде на скорост, пресече банкета на пътя и отдолу чухме дращенето на прорасналите буренаци.

— Дай газ! — наредих, а зъбите ми изтракаха, когато заподскачахме по каменистия насип. Колата се наклони напред, влезе в канавката и предните гуми спряха, когато се удариха в дъното.

— Няма да успеем — каза Ви, натискайки газта на доджа. Гумите се завъртяха, но не зацепиха. — Трябва да вляза под ъгъл. — Завъртя волана рязко наляво и отново натисна газта. — А така — оповести, когато доджът се стрелна напред.

— Внимавай, камък… — предупредих я, но беше твърде късно.

Ви мина с колата точно над един щръкнал камък, наполовина заровен в пръстта. Натисна спирачката и угаси двигателя. Излязохме да проверим предната гума.

— Нещо не е наред — установи Ви. — Така ли трябва да изглежда?

Ударих глава в ствола на най-близкото дърво.

— Е, добре де, спукахме гума. Сега какво? — попита Ви.

— Ще се придържаме към плана. Ще претърся стаята на Скот, а ти ще пазиш. Когато се върна, ще се обадиш на Риксън.

— И какво ще му кажа?

— Че сме видели сърна и ти си отклонила рязко, за да не я блъснем, а доджът е попаднал в канавката и се е ударил в камъка.

— Историята ми харесва. Представя ме като любител на животните. На Риксън ще му допадне.

— Въпроси? — попитах я.

— Не, схванах. Ще ти се обадя веднага щом Скот излезе. Ще ти са обадя пак, когато се върне и ще те предупредя да се махнеш от там. — Ви погледна надолу към обувките ми. — Сигурна ли си, че ще успееш да се покатериш по сградата и да влезеш през някой прозорец? Понеже за целта е по-добре да си с маратонки като мен. Твоите балетни обувчици са сладки, но не са практични.

— Ще вляза пред входната врата.

— Ами какво ще каже майката на Скот?

— Няма значение. Тя ме харесва. Ще ме пусне вътре. — Подадох й хотдога си, който беше изстинал. — Искаш ли го?

— В никакъв случай. На теб ще ти трябва. Ако се случи нещо, просто отхапи един залък. След десет секунди ще се почувстваш стоплена и щастлива.

Изминах останалата част до Дийкън тичешком и се скрих на тъмно под дърветата веднага щом вече можех да различа движещи се силуети зад прозорците на Скот на третия етаж. Доколкото виждах, госпожа Парнел беше в кухнята и сновеше между хладилника и мивката, най-вероятно приготвяше десерт или нещо за вечеря. Лампата в спалнята на Скот светеше, но завесите бяха дръпнати. После светлината угасна и след малко Скот се появи в кухнята и целуна майка си по бузата.