Страна на сенките
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-853-5
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Страна на сенките». Краткое содержание книги:
Решена да се пребори с това проклятие, Евър се отдава на усърдно изучаване на магията и неочаквано получава помощ от мистериозния зеленоок Джуд. И макар с Джуд да се познават отскоро, Евър го чувства подозрително познат и близък. Въпреки безспорната си вяра в Деймън, Евър се усеща опасно привлечена към Джуд, който има магическа дарба и пази миналото си в тайна.
Евър винаги е вярвала, че Деймън е нейната вечна половинка… и продължава да го вярва. Но когато Деймън се отдръпва, за да я спаси от мрака, надигащ се в душата му, Евър все по-силно се привързва към Джуд и това поставя на изпитание любовта й към Деймън по-силно от всякога.
Обръщам се с лице към него. Сега разбирам начина, по който се чувства, но това не променя абсолютно нищо. Не и за мен. Не и когато става въпрос за сърцето ми.
— Значи си решил, така ли? Добре. Не ми харесва, но се съгласявам. Обаче наистина трябва да знам… за колко време говорим? Два дни? Седмица? — тръсвам глава. — Колко точно време ти трябва, за да приемеш факта, че — независимо от това какво се е случило, какво мислиш и казваш или за колко нечестна смяташ битката за сърцето ми — избирам теб. Всеки път съм избирала теб и ще го направя пак. За мен съществуваш единствено ти.
— Това не е нещо, на което да можеш да сложиш краен срок… Трябва да си дадеш време, за да се отърсиш от привързаността си към мен… време, за да продължиш напред…
— Виж какво! Само защото си решил твърдо да го сториш — да поправиш нещата, каквото и да значи това — не значи, че ти определяш всички правила! И ако наистина смяташ да ме оставиш да избирам, ще го направя до края на деня!
Той поклаща глава, а очите му съвсем леко просветляват. Струва ми се, че виждам и бегъл проблясък на облекчение. И в този миг разбирам, че има — макар и съвсем мъничък — лъч надежда. Сърцето ми подскача. На него тази история му е точно толкова противна, колкото и на мен. Не само аз имам нужда от краен срок.
— До края на годината — заявява той.
После здраво стисва челюстта си — явно държи да бъде благороден и смел, независимо колко нелепа е ситуацията.
— Това ще ти даде достатъчно време.
Едва е довършил изречението и аз вече клатя глава:
— До края на утрешния ден. Със сигурност ще съм решила дотогава.
Той обаче няма намерение да се съгласява; всъщност не оставя дори място за преговори:
— Евър, моля те! Ще имаме вечността пред себе си, ако избереш това. Просто го направи както трябва. Наистина няма нужда от бързане.
— Тогава до края на другата седмица — кимам с глава, гласът ми спада.
Нямам представа как ще издържа дотогава.
— До края на лятото — отсича той и когато срещам погледа му, разбирам, че това е окончателното му решение.
Останала без думи, стоя пред него и си мисля, че лятото, което очаквах с такова нетърпение от мига, в който го срещнах — представях си три месеца веселби и забавления под невероятното слънце на „Лагуна Бийч“ — страшно бързо се изроди в най-ужасния и самотен сезон.
Няма какво да си кажем повече, затова тръгвам. Не обръщам внимание на протегнатата му ръка и желанието му да се върнем заедно. След като толкова държи да избирам собствения си път, започвам от тази минута. И първата стъпка е да изляза от галерията и да прекося Амстердам, Париж, Лондон и Ню Инглънд, без изобщо да погледна назад.
Трийсет и втора глава
Веднага, щом завивам зад ъгъла, се впускам в бяг. Движа краката си толкова бързо, все едно вярвам, че наистина мога да избягам от Деймън, от галерията — от всичко. Каменната настилка преминава в паваж, а после в трева, но аз продължавам да тичам. Подминавам обичайните си спирки и любими места в Съмърленд. Искам да проявя ново, свое собствено място, където Деймън да не може да ме последва.
Изкачвам се до последния ред дървени скамейки на игрището на старото ми училище и се изправям с лице срещу таблото, на което пише: „Напред, мечки!“. После сядам в десния край, където опитах първата си (и последна) цигара, където за първи път целунах бившия си приятел Брандън, и където заедно с бившата ми най-добра приятелка, Рейчъл, се забавлявахме неимоверно. Бяхме всепризнатите водачки на мажоретките, кикотехме се и флиртувахме, без да имаме никаква представа колко сложен и труден може да е животът.
Поставям крака върху предната пейка и отпускам глава върху коленете си. Имам чувството, че ще се задавя с преглътнатите тежки ридания, които разтърсват цялото ми тяло. Опитвам се да разбера какво се случи току-що, но не успявам. Използвам цял куп носни кърпички, които проявих, за да издухам носа си, и се взирам невиждащо, с премрежени от сълзите очи, във футболното игрище. На него в момента тренира цял отбор играчи без лица и имена, докато техните приятелки, също толкова неясни, мятат коси, флиртуват и клюкарстват отстрани. Надявах се, че тази нормална, позната сцена ще ме успокои и ще ме накара да се чувствам по-добре, но тя само влошава нещата, затова я оставям да изчезне.
Това вече не е моят живот. Не е моята съдба.
Деймън е моето бъдеще. В това нямам никакви съмнения.