Опасно наследство
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Димитрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Опасно наследство». Краткое содержание книги:
Черният ягуар с дипломатически номера спря пред полицейското управление няколко минути по-рано, отколкото го очакваха.
Движението не било толкова натоварено, както предполагал полковникът. Инспекторът стоеше на стъпалата, докато Полард изскочи от колата. Полицаят погледна знаменцето на Обединеното кралство, което се вееше върху капака на колата, и реши, че цялата работа става доста мелодраматична.
Полард — нисък набит мъж с тъмен костюм с емблема и сгъваем чадър — приличаше досущ на онези англичани, които не променят външния си вид дори когато са в чужбина.
Инспекторът заведе Полард направо в малката стая, където беше затворен Адам.
— Казвам се Полард, полковник Полард. Британски военен аташе тук, в Париж. Съжалявам, че трябваше да понесете тези изпитания, но не можете да си представите колко много проклети документи трябваше да се уредят, докато ви измъкна оттук.
— Разбирам — каза Адам, скочи от леглото и се ръкува с полковника. — И аз самият бях в армията.
— Знам. Кралският уесекски, нали?
Адам кимна с малко повече увереност.
— Все пак проблемът вече е разрешен — продължи полковникът. — Френската полиция ни помогна много и се съгласи да ме придружите до посолството.
Адам погледна към вратовръзката на полковника.
— „Дюк ъв Йоркс“?
— Какво? Разбира се, че не — каза полковникът и опипа ризата си отпред. — „Грийн Джакетс“.
— Да, разбира се — каза Адам, доволен, че са открили грешката му.
— Мисля, че трябва да потегляме, приятелю. Знам, че ще се успокоиш, като разбереш, че няма да те обвинят в нищо.
Полковникът не знаеше колко успокоен наистина се чувстваше Адам.
Инспекторът ги изведе в приемната, където Адам бе идентифициран, подписа се за личните си принадлежности и сложи всичко в джоба си, с изключение на часовника, който постави на китката си, и след това бързо наниза и завърза връзките на обувките си. Не се изненада, че му върнаха паспорта на Дъдли Хулм.
— Да не се мотаем дълго, приятелю — каза полковникът нетърпеливо.
— И аз не го искам — каза Адам. — И аз нямам търпение да изляза оттук, също като вас.
Адам провери връзките на обувките си и последва полковник Полард и инспектора до чакащия ягуар. Чак сега забеляза, че полковникът леко накуцва. Шофьорът му отвори вратата и Адам се засмя.
— Какво смешно има, приятелю? — попита полковникът.
— Нищо. Просто се сетих, че шофьорът, който за последен път ми предложи услугите си, не беше така приятелски настроен.
Адам се качи отзад, полковникът седна до него.
— В посолството — каза Полард и колата рязко потегли.
Адам ужасено се втренчи в преобърнатото британско флагче.
Двадесета глава
Адам се събуди и видя, че е гол.
Огледа голата стая, но, за разлика от френския затвор, не можа да види какво има зад гърба му: ръцете, краката и тялото му бяха здраво вързани за един стол с найлоново въже. Столът се намираше в средата на стаята, но Адам не можеше да се движи.
Вдигна поглед нагоре и всичко, което видя, бе надвесеният над него полковник Полард. Веднага щом се увери, че Адам се е свестил, той бързо излезе от стаята.
Адам обърна глава и видя всичките си дрехи подредени върху едно легло в другия край на килията. Опита се да се придвижи заедно със стола, но успя само да го разклати и за няколко минути успя да се приближи към вратата едва с няколко сантиметра. Насочи усилията си към разхлабване на въжетата около китките, като ги търкаше в дървените пречки, но ръцете му бяха така здраво завързани, че едва успяваше да ги раздвижи.
Неуспешните му опити бяха прекъснати от отварянето на вратата. Влезе Романов. Адам реши, че и отблизо този човек предизвиква същия ужас. След него вървеше друг мъж, непознат. Стискаше здраво нещо като кутия за пури и седна някъде зад Адам.
Романов погледна голото тяло на Адам и се усмихна с наслада при вида на това унижение. После спря точно пред стола.
— Казвам се Александър Петрович Романов — обяви той със съвсем лек акцент.
— Или Емануел Розенбаум — каза Адам, вгледан отблизо в противника си.
— Съжалявам само, че не можем да се ръкуваме — добави Романов и започна да върти стола. — Но съм убеден, че в този случай са наложителни предпазни мерки. Първо бих желал да те поздравя, че успя толкова пъти да ми се изплъзнеш, но както вече си разбрал, моят източник в Лондон действа толкова бързо, колкото и твоят.