Фалшификаторът от черния кос
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фалшификаторът от черния кос». Краткое содержание книги:
Развръзката, по рецептата на жанра, е неочаквана…
Отговорите на Кръчмаров бяха често несвързани, накъсани и Мирски беше принуден да се връща по няколко пъти на един и същи въпрос. Ще се опитам да предам същината на разпита, толкова повече, че в онова състояние на вцепенение, в което се намирах, аз не можех да запомня всички подробности.
Започна Мирски:
— Господин Кръчмаров, искам да ви предупредя, че от вашата откровеност ще зависи по-нататъшната ви съдба. На вашата съвест тежат много престъпления, не се обременявайте още повече с лъжи. Ще бъда напълно открит с вас и ще ви кажа, че Кети Браун е признала вече всичко. Говори вече и Стефана Антонова.
Кръчмаров изненадано вдигна глава:
— Жива ли е Стефана?
— Жива е. И ни разказа всичко.
Смятах, че това е само трик на Мирски, целящ да подбие окончателно съпротивата на Кръчмаров. След два часа се убедих в противното: и двете жени наистина бяха живи.
Шефът зададе първите стандартни въпроси. Кречмър отговори:
— Георги Кръчмаров Антонов, 46-годишен, роден в село Захариево, собственик на клиника за кучета в Ню Йорк, женен.
— Името на вашата жена?
— Стефана.
— Това е първата ви жена. Втората?
Кръчмаров мълчеше.
— Не желаете да отговорите? Ще ви помогна аз: Патриция Джексън. Проверихме в Париж. За ваше сведение тя е отпътувала вече за Ню Йорк. Разкажете ни сега как стана тъй, че вие, убит на унгарския фронт, все пак сте жив и здрав.
Кръчмаров преглътна, овлажни устни и започна тихо, като колкото повече навлизаше в разказа, толкова повече подсилваше своя американски акцент.
— Аз действително бях ранен и в безсъзнание попаднах в ръцете на немците. Два месеца прекарах в една болница, примирието ме завари на легло. Оттам се озовах в един лагер за разселени лица в американската зона. Бяхме доста българи. Повечето се върнаха в България, някои останаха в Западна Германия, а аз и още няколко души заминахме за Щатите… Аз… аз знаех вече какво става тук… А пък имах нужда от пари, исках да уча живопис. Страхувах се, че като се върна тук, ще бъда принуден да вляза в някой колхоз…
— Знаехте ли, че Стефана е бременна?
— Предполагах… Години по-късно съвсем случайно до мен достигна вестта, че е родила. Но не знаех, наистина не знаех, че е… такъв… Уверявам ви, често чувствувах силна носталгия по родината си… Исках да видя жена си… сина…
— Това обаче не ви попречи да се ожените повторно.
— Много по-късно… когато загубих надежда да се върна.
— Тоест, когато окончателно се устроихме там. Успяхте ли да постъпите в художествената академия, или изобщо да учите живопис?
— Не. Отначало моят живот там беше много тежък. Работих в чикагските кланици, там понаучих нещо за животните и когато припечелих малко пари, открих клиника за кучета в Ню Йорк.
— Кога се запознахте с Лорда?
— Скоро след войната. Тъкмо се беше върнал от хитлеристкия концлагер и вестниците описваха неговите премеждия. Наричаха го фалшификатора на есесовците. В онези дни аз бях в много тежко положение, просто гладувах. Като разбрах, че Лорда е българин, аз го потърсих, поисках от него помощ, пари… Той ме съжали…
— Но вие не го съжалихте! — прекъсна го Мирски.
— Бях принуден — отвърна безгласно Кръчмаров.
— Продължавайте! Какво стана, след като Лорда ви съжали?
— Като разбра, че умея да рисувам… а аз рисувах сносно… той ме покани да му помагам в неговата работа…
— Фалшифициране на пари?
— Да… Но това трая само няколко месеца. Аз се уплаших и се оттеглих. А него… той бе пратен в затвора. Оттогава, повече от двайсет години, не бях го виждал… до онзи ден пред варненското пристанище.
— Да не бързаме толкова. Веднъж вие имахте любезността да ни обясните, че сте дошли в България, привлечен от желанието си да видите какво може да направи една млада свободна страна. А истинската причина?
— Аз не ви излъгах. Наистина имах желание да видя страната. Толкова години бяха минали! Бях се затъжил… За сина си също… Толкова повече, че Патриция не ми даде деца. А аз много обичам деца.
— Сам ли дойдохте миналата година?
— Да. Бях вече американски гражданин, казвах се доктор Джордж Кречмър, нямах причини да се страхувам от властта. Нали с нищо не се бях провинил спрямо родината си?… Първата ми работа беше да посетя Захариево — така се нарича сега родното ми село. Отидох с група туристи уж да видя скалите. Минах покрай къщата си…
— Не ви ли познаха?
— Не. Излишно беше да предизвиквам вълнение у Стефана и сина й… Бях женен за друга… Но уверявам ви, бях много развълнуван. Къщата беше такава, каквато я бях оставил… Узнах, че Стефана и нейният син… моят син… са на почивка в Дома на селянина на Златните пясъци. Нямах сили да устоя и ги потърсих… Така в същност и започна всичко.