Кланът на вълчицата

— Грешиш.

— Млъкни.

Но Анаид не искаше да мълчи. Загаси светлината, хвана Клодия за ръка и я заведе до прозореца. В мрака на градината ясно се очертаваше силуетът на жена.

— Виждаш ли я?

— Разбира се, че я виждам. Това е братовчедката на Бруно. Дошла е да ме вземе.

— Ти луда ли си? Тя е Одиш. Пие ти кръвта, затова си толкова бледа и със сенки под очите. Затова стенеш насън и усещаш болка в сърдечната област. Разкрий ми гърдите си и ще ти покажа раничката.

— Остави ме. Не ме докосвай!

Анаид отдръпна ръцете си. Клодия, силно разстроена, кашляше и дишаше трудно.

— Защо не мога да изляза от стаята? Какво ме спира?

Анаид нямаше как да я залъгва.

— Направих заклинание за защита, та никой да не може да ти стори нищо лошо.

Клодия се хвана за сърцето, беше силно превъзбудена. Закрачи напред-назад из тясната стая, като разярен лъв в клетка. Накрая спря за миг пред прозореца със замислен вид, после седна с клюмнала на гърдите глава.

— Искаш да кажеш, че братовчедката на Бруно е Одиш и ми пие кръвта?

Анаид си отдъхна успокоена. Най-после! Най-накрая започваше да осъзнава положението.

— Снощи я видях тук, на леглото ти, в тази стая.

— Значи затова си говорила с майка ми. Искала си да ме защитиш.

Анаид кимна утвърдително. Клодия се хвана за главата.

— Колко съм била глупава! Сега разбирам. Ти просто си искала да ми помогнеш.

Анаид стисна ръката й, беше ледена.

— Хайде, сложи си нещо топло и се успокой. Трябва да почиваш.

Предложи й пуловера си, за да се сдобрят. Клодия го прие и го облече с признателна усмивка, но не си легна.

— Предпазният щит няма да ми попречи да отида до тоалетната, нали? Ще се напишкам.

Анаид развали магията за малко.

— Хайде, върви, но се върни бързо, иначе Одишката може да се вмъкне в стаята и да ме вкамени с поглед.

— Добре. — Клодия излезе на пръсти и се запъти към тоалетната.

Анаид застана на пост до прозореца, да пази, като внимателно следеше всяко движение на Одишката. Тя тъкмо се отдалечаваше от къщата и се насочваше към колата си, спряна в страничната уличка. Анаид си отдъхна облекчено. Изглежда се бе отказала от намерението си.

Чу шуртенето на водата от казанчето в тоалетната и се отдръпна от наблюдателния си пост, накани се да направи отново заклинанието за защита. Неочаквано вниманието й бе привлечено от отекващи забързани стъпки и от глухия шум на затръшната врата. Какво ставаше?

Подаде глава от прозореца, измъчвана от ужасно предчувствие. И наистина, беше Клодия, която се измъкваше на бегом, боса и по пижама, през градината. Тичаше към колата, която я чакаше със запален двигател и с отворена врата. Беше я измамила. Беше се оказала по-хитра, отколкото изглеждаше.

Анаид й извика, но не успя да я спре. Грабна атамето си. Взе и брезовата си пръчица. Скочи през прозореца, вкопчи се за ствола на сливовото дърво и се спусна по него, докато стъпи на земята, прекоси тичешком градината, като следваше Клодия, и когато се озова вече на улицата, задейства по инстинкт. Направи заклинание за илюзия и за отрицателно време вече седеше на волана и шофираше колата на Селене. Този път нямаше никакъв проблем с маневрите. Изхвърча като стрела след белия автомобил на Одишката, който ясно се виждаше по криволичещото шосе. Не ги изпускаше от очи, като караше без фарове и на благоразумно разстояние.