Диамантите са завинаги
- Автор: Салливан Джули Кортни
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-430-7
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диамантите са завинаги». Краткое содержание книги:
Както на онези, които търсят близостта и приятелството на брака…
А също и на онези, които нямат никакво намерение да съсипват връзката си със сватба!
Ивлин е щастливо омъжена от четирийсет години, а Делфин е опознала и двете страни на любовта — екстаза на прелъстяването и горчивината от разбитата връзка. Джеймс — парамедик, който се скъсва от работа, за да изхранва семейството си, знае, че родителите на съпругата му биха предпочели преуспял зет. А пък Кейт и партньорът й Дан, макар никога да не са изричали брачни клетви, се радват на близост, доверие и много обич.
Животът на тези двойки се разгръща по необичаен и изненадващ начин. На този фон протича историята на Франсес Зерети, която започва кариерата си на автор на рекламни текстове в края на 40-те. Тя е създател на крилатата фраза „Диамантите са завинаги“, която променя отношението на хората към тези скъпоценни камъни и утвърждава традицията на диамантените годежни пръстени.
През уикендите, когато беше нощна смяна, му се налагаше да ходи до кампуса по шест, дори седем пъти. Ако някой в нормалните колежи се напиеше, съквартирантът му даваше аспирин и чаша вода, след което си лягаха и се наспиваха. Мърлячите от „Харвард“ звъняха на 911, след това оповръщаха линейката и разправяха, че ще те съдят, ако се опиташ да им промиеш стомаха, или че прегрешението им ще бъде записано в досието.
В квартала, в който Джеймс беше израснал, възрастните непрекъснато заплашваха с въпросното досие. В неговото се мъдреше сбиване в бар, когато беше на седемнайсет, и обвинение в кражба на алкохол от магазин в Дорчестър приблизително по същото време. Някои от приятелите му още се забъркваха в такива гадости и понякога той също се изкушаваше — те изкарваха годишната му заплата за два месеца, като продаваха наркотици или подправяха чековете от социалните служби, изпратени до разни бабки. Той обаче знаеше, че не може да се занимава с подобни неща и да живее спокойно. Нямаше да може да гледа майка си в очите.
Влезе в заведението и кимна на Морис.
Партньорът му се беше облегнал на бара и бъбреше с Фил, собственика.
— Точно сега ли? Бургерът ми още не е готов.
— Извинявай, приятел.
Фил поклати глава.
— Ще те чака, когато се върнеш.
Когато стигнаха кампуса, Джеймс погледна странните наклонени отоплителни решетки, които университетът беше инсталирал на тротоарите в началото на зимата. Бяха махнали плоските, за да не могат бездомниците да спят върху тях.
Минаха през портите на двора. Цареше неестествена тишина.
— Това хлапе какво изобщо прави тук? — попита Морис. — Нали всички са в коледна ваканция?
Джеймс сви рамене.
Пред общежитието, което наподобяваше Белия дом, извадиха носилката. Джеймс усети как гърбът му изпука, а след това остра, прорязваща болка. Направи гримаса.
— Добре ли си? — попита Морис.
— Добре съм.
Ченге от кампуса чакаше на входа на общежитието. Джеймс го беше виждал няколко пъти, но не успя да си спомни името му.
— Как е? — попита той. — За съжаление тя е на петия етаж.
— Естествено.
Заизкачваха се. На четвъртия етаж Джеймс имаше чувството, че дробовете му ще откажат. Когато застанаха пред вратата, видяха залепени три розови ленти — Сара, Дженифър и Адира.
Ченгето почука.
— Влезте — обади се глас.
Момичето беше индийка или нещо такова. Беше седнала на канапето в обща стая, която миришеше на тамян. На стената бе закачено червено килимче и навсякъде бяха натрупани книги. Тя беше с долнище на анцуг и тениска. Черната й коса се стелеше по раменете. Приличаше на дванайсетгодишна.
— Вече съм по-добре — рече тя. Говореше с британски акцент. — Не трябваше да звъня.
— Какво се е случило? — попита Джеймс.
— Бях под душа и неочаквано ми причерня, имах чувството, че ще припадна.
— Така ли?
— Да. Излязох от банята и седнах на канапето, наведох глава между коленете си и се почувствах по-добре.
— Добре — отвърна Джеймс. — Случвало ли ви се е и преди?
— Не, господине.
Господи, на колко ли години й изглеждаше?
— Днес ядохте ли нещо? — продължи да пита той.
— Не.
— Душът горещ ли беше?
— Да! — отвърна тя, сякаш той беше Макгайвър. — Колкото можах да издържа.
Джеймс потропа с крак по дюшемето. Огледа топлото, удобно канапе и кожения стол в ъгъла. Това общежитие беше по-хубаво от собствения му дом.
— Смятате ли, че имате нужда да ви откараме в болница? — попита той.
Тя поклати глава.
— Вече се чувствам добре.
Дадоха й да подпише. Джеймс я посъветва да легне, да се отпусне, да изпие чаша вода и да хапне нещо.
— Кога ще се върнат съквартирантките ви? — продължи той.
— Заминаха за празниците — обясни тя.
Запита се защо никоя не я беше поканила, след като тя очевидно беше далече от дома. Беше глупаво, но за момент му се прииска да я покани вкъщи.
— Имате ли планове за Коледа? — полюбопитства той, макар да не му влизаше в работата.
— Утре ще съм с приятели — кимна тя.
Морис, Джеймс и ченгето излязоха. Беше започнал да прехвърча сняг, който се задържаше по тревата и по предното стъкло.